Автор: Иво Иванов 

С този текст искам да постигна две неща:

1. Да благодаря от сърце на госпожите от нашата детска градина за всичките грижи за нашите деца през изминалите четири години.

2. Да успокоя и да вдъхна кураж на всички родители, чиито деца ще тръгнат на градина през септември.

Аз не съм ходил на детска градина, но жена ми е ходила и не храни топли спомени от този мляко-с-ориз-ен период от живота си. Когато преди четири години прекрачихме за първи път прага на детската градина, сърцата ни бяха слезли в петите. Тук трябва да направя едно уточнение: става въпрос за съвсем редова детска градина в центъра на София.

Като родители се бяхме наслушали на какви ли не страховити истории за ужасни неща, случващи се в детските градини, за деца, които така и никога не се адаптирали и плачели всеки Божи ден. Ама всеки.

Ами ако и на нас ни се стовари това проклятие на главата? Бобо не е от най-социалните деца и знаехме, че няма да е лесно, но се надявахме поне да не е от тия, дето всеки ден се късат от рев. Ако може някак си наред с дните на тръшкане и рев, да има и спокойни дни.

Накратко, надявахме се на чудо.

Първия ден той беше повече любопитен, отколкото уплашен и отиде с желание. Втория ден обаче, ааах този паметен втори ден! Малкото човече се задавяше от плач и обляно в два реда сълзи и един ред сополи, се запъваше на вратата и протягаше безпомощно ръчички към майка си. Все едно го водехме не на място, където да прекара деня във весели игри с други деца, а в мрачна килия, където свирепи инквизитори ще го подложат на серия от рафинирани изтезания.

Учителките приеха тази сцена, достойна за гръцка трагедия, съвсем спокойно. За тях нямаше драма. „Не се притеснявайте, това е нормално в началото. Ще свикне. Дайте му време“.

Да бе, ще свикне! Те не го познават!

Сутрешното водене от вкъщи до градината беше като гладиаторски турнир в няколко кръга, след който се чувствахме омаломощени като Гандалф след битката със злия бял магьосник. А трябваше тепърва да ходим на работа... Жена ми не можеше да сдържи сълзите си, докато я карах до работата.

„Ще плачете – всички ще плачете“, се казваше в една шеговита листовка за родители, която ни връчи в началото директорката на детската градина. „От 15 септември до около 15 ноември всяка година сутрешното минаване покрай детска градина е като филм на ужасите – тежко визуално и слухово преживяване“.

Пророческа се оказа тая листовка и написаното в нея, да ви кажа. Всичко стана точно така, както беше описано там – оказа се, че детето е много по-адаптивно, отколкото си мислим, че яде много повече неща, отколкото си мислим, че има много повече приятели, отколкото си мислим, че харесва много повече момичета, отколкото изобщо можем да си помислим!

Чао, као, какиии!

Мина около месец и госпожата успокои жена ми, че наш Боян вече се познавал с децата и си играел с тях и че целият драматичен спектакъл, който разиграва сутрин на вратата, приключва 3 минути след като си тръгнем. Да бе, да - не на нас тия баламосвания! Ние да не ядем доматите с колците!

Госпожата обаче поканила жена ми да хвърли тайно едно око следващия път и - о, чудо - това била самата истина!

И така, лека-полека чудото, на което толкова се надявахме, се случи! При това много по-бързо, отколкото изобщо смеехме да се надяваме. Бобо тръгна с желание и удоволствие на градина и това продължава така до ден днешен. Слава тебе, Господи, във висините и на вас, скъпи госпожи от детската градина, на земята!

Предполагам и други родители ще се разпознаят малко или много в тази наша история от периода на „филмите на ужасите“. Оттогава изтече много вода и сценарият отдавна се промени на „весела комедия с елементи на мелодрама“, защото еди-кое си момиче не отговаряло на чувствата му или приятелят му не му е върнал играчката.

Всички знаем обаче, че чудесата не се случват просто така, без подготовка и много труд. Зад това чудо специално стои огромно търпение, много любов и грижа, и опит, и професионализъм. Не е лесно да поемеш едно непознато малко човече и да спечелиш доверието и обичта му. Това е една от най-трудните професии на света. Много изисква, но и колко много дава, защото има ли по-голяма награда от чистосърдечната детска обич и възхищение, и от дълбоката и искрена родителска признателност? От удовлетворението, че си дал добра основа и си подготвил за добър старт в живота едни седемгодишни малчугани. Научил си ги на толкова много неща за четири години - да се обличат и обуват сами, да се хранят сами, да боравят с четка и боички, да творят на воля, да четат, пишат и смятат. Децата от нашата група знаят толкова много неща за света, за традициите и празниците ни, за природата, за човешкото тяло, за космоса, за планетите. Ходят на театър, на опера... Могат да пеят, да танцуват, да плуват (защото в детската имаме басейн), да рецитират стихотворения, да майсторят разни неща с ръцете си. Аз направо се притеснявам какво ще правим сега в първи клас – ами всичките ни деца ще са просто много напред с материала, сигурен съм! Летвата е вдигната много високо.

Боян се чувства много комфортно в детската градина и виждам, че и другите деца от групата също се чувстват така. Някои неща просто се забелязват с невъоръжено око: спокойната, ведра и дружелюбна атмосфера, ученето чрез игра, подкрепата, насърчаването, вдъхването на увереност, взаимната помощ, толерантността, спокойното коригиране на грешките.

Защото това трябва да се казва

Всичкото това го дължим главно на г-жа Димитрова и г-жа Бояджиева, на леля Ваня, на леля Капка (родителите я кръстихме „stone face“, но децата я обикнаха веднага, въпреки строгия ѝ вид, защото само на вид е строга) и разбира се, на ръководството на детската градина в лицето на директорките г-жа Пашова и г-жа Илиева, които са задали верния тон за това как трябва да се случват нещата в нашата градина.

Освен че успяха да създадат у децата усещането за екип, в който всички се уважават и си помагат взаимно, и в който се родиха първите им истински детски приятелства, преподавателките успяха да приобщят активно и нас родителите към тази среда чрез инициативи като четенето на книжки от родителите и чрез представяне на нашите професии на децата от групата. Това много се хареса на всички.

Освен това, не знам как е в другите детски градини, но от Бобо разбрах, че в нашата храната се сервира в сребърни съдове, пукнете се от яд!

„В детската се храним в купички и чинийки, които са такива, сребърни...“ - „Сребърни? - Искаш да кажеш, от алпака?“ – „Не бе, тате, от сребро!“ – „Истинско сребро?!“ – „Ами истинско, естествено!“

На всичкото отгоре им готвят само гурме специалитети – никъде другаде не готвят така вкусно, както готвят лелките-готвачки в детската. Колко често сме чували с майка му: „Това няма да го ям, защото не е както ни го приготвят в детската“. Или пък не е сервирано в купичка, както им го сервират в детската.

Разбира се, това се случва само в нашата детска градина - защото си е НАША, защото си я обичаме, защото в нея работят чудесни хора и страхотни професионалисти!

Има такива детски градини и такива учителки и е добре да се чува повече за тях. Затова давам сега и моя глас в подкрепа на нормалността. Ако щете вярвайте, ако щете подозирайте, че съм напудрил и захаросал историята, за да се харесаме и подмажем на ръководството на градината и учителките и да извелечем дивиденти. Няма закога да се подмазваме. Дивидентите вече сме ги извлекли. Ние приключваме с детската. Затова написах този текст сега, накрая, въпреки че отдавна ме сърбят ръцете да го напиша.

Нашата най-искрена и дълбока родителска благодарност за това, че през изминалите четири години се грижехте толкова добре за децата ни и им помогнахте да станат това, което са сега. Бяха в добри ръце!

Пожелаваме ви да сте здрави, все така вдъхновени и енергични, и да възпитате още много „реколти“ страхотни деца, с които всички да се гордеем. Обществото ни има спешна нужда от достойни хора в близко бъдеще.

Ще ни липсвате много! Обичаме ви!

Препоръчваме ви още:

Как да подготвим детето за детска градина?

До детската градина и назад

Искаме едно и също