Автор: Богомил Димитров

Един ден реших да се подстрижа във фризьорския салон на бившата ми колежка Мая, която ми е и кума. След подстрижката отидохме в близкото бистро, където се увлякохме във весели стари истории. В един момент я разсмях до сълзи. Тя се опита да пооправи размазания си грим с думите:

- Идиот! Не стига, че само заради теб днес съм си сложила спирала, а виж ме на какво заприличах!

Сякаш тревожна камбана заби в главата ми. Много отдавна, когато още не бе женена, се стремях към нещо повече с нея. Но тя имаше приятел войник и тогава ми бе дала ясно да разбера, че нямам шанс. По-късно те се ожениха и след години ни станаха кумове. Харесвам я, но сме толкова отдавна просто приятели, че ми се видя безумно да ми предлага секс. При това по начин, който не й е свойствен. Въпросите в главата ми се заредиха:

Защо чак сега? Аз съм на 66, а тя–на 62. Сложила си е спирала заради мен? Дали ще мога да погледна на нея като любовник? И как „да прескоча“ мъжа й, с когото също сме приятели? Нещо я е наранил и иска да му отмъсти? Ако е така, защо чрез мен? А и дали бих се справил?

Нищо не ми се връзваше. Помнех Мая като много премерен и толерантен човек. Вярно, пет години не се бяхме виждали, но да е претърпяла чак такава метаморфоза? Забих поглед в картофките и бирата и не вдигах очи. Тя извади малко огледалце и започна да почиства мълчаливо размазания си грим. След минута се реших да я подпитам по-отдалече:

- Как я карате с мъжа ти?

- Нормално, ако изключим, че той много се сдуха, след като се пенсионира. Вече не е какъвто беше. Преди ходехме по кина и театри, а сега никъде. 

- И ти се опитваш да се адаптираш?

- Не успявам особено. Дразня се на апатията му.

- Той ще се вземе в ръце. Всичко е до време.

- Дано нещо го извади от летаргията му. Не го приемам такъв.

Дотук съмненията ми се потвърждаваха. Все още не бях съвсем наясно и попитах:

- Чакай, ама за какво ти е на теб спирала?

- А ти да не искаш да ходя без спирала?

Мина ми наум, че във фризьорските салони може би вече предлагат и секс. Нищо чудно при сегашния морален срив. Ако това ми се бе случило с някоя друга жена, бих обмислил предложението. Но Мая бе нещо много различно и нестандартно. Сетих се как за доста неща в службата ни бе изненадвала, че не ги знае и се забавлявахме да „я светваме“. Може би тя, миличката, каквато си е „над нещата“, си мислеше, че все още трябва да се предпазва? Този вариант по ми харесваше и се опитах за всеки случай да „я светна“:

- Ти си на 62 години и спирала вече не ти е нужна.

- И значи да не обръщам внимание на външния си вид?

- Видът ти си е много добър.

- Благодаря ти, но една спирала никога не е излишна.

- Все пак, след климактериум спиралата не е необходима, повярвай ми!

- Какво?! Да не би да ми казваш да си седна вкъщи и да се сбабичосам? Мерси, но на мен все още ми се живее!

Това потвърди отново съмненията ми. Прозвуча ми и като груба реакция. Може би си бе направила извода, че и аз съм вече „взел-дал“ и днес само си е губела времето с мен. Въпреки това реших поне да довърша лекцията си: 

- Мая, повярвай ми, трябва да приемеш факта, дори и да ти е трудно, че спирала изобщо не ти е необходима.

- Да не би миглите ми са си атрактивни и каквито са си - съвсем естествени? За жена ти е вярно, но не и за мен!

Явно, тя не ме разбираше. Но и аз не разбрах защо ми каза последното. Какво общо имат миглите? Обмислях претекст да си тръгна поради важна среща или понеже ми е станало лошо.

- Ама ти защо гледаш като отровен? – попита тя, след като вдигна поглед от огледалцето си.

- А на мое място ти как би изглеждала?

- Искаш да кажеш, че те е срам да стоиш с мен в този ми вид?

- Не, просто ме изненадваш и ми трябва време, за да осмисля всичко.

- Добре, добре, ей сега ще се дооправя! Не знаех, че имаш претенции към визията на седящите до теб дами в заведение.

- Не аз съм този с претенциите!

- Днес си много особен! Първо ме разплакваш от смях, после мълчиш като теле. След това ни в клин, ни в ръкав ми говориш за климактериум като за болест и ме успокояваш с несръчни комплименти. И накрая аз съм имала претенции. Започваш да ме тревожиш! Кажи ми какво става?

- Ти днес ми каза неща, които не съм очаквал.

- Например?

Жените винаги поставят ребром въпроса. Ето това не им харесвам – за тях всичко е черно или бяло, да или не. Чудех се какво да отговоря, но си замълчах. Нямаше как да обясня обърканите си мисли.

- Добре, потърпи ме още малко! Не мога да се върна в този вид на работа. Нека си сложа нов грим. А ти изплюй камъчето, де!

Изхъмках:

- Ти ми каза нещо далеч извън моите представи.

- Вие мъжете, все някак си много общо се изказвате, за да се насладите на това, че ще се позачудим. Не я обичам тази ваша игра. Казвай направо!

Аз мълчах и гледах в краката си, а тя започна да се гримира. Добре че по едно време, може би заради неловкото ни мълчание, каза:

- Тази спирала - посочи ми това, с което нанасяше туша по миглите си - вече се свърши, а струва цели 12 лева! Предишната ми бе за 7, но изкара повече.

Смлях бавно последната информация и за нейно учудване изведнъж прихнах неудържимо и не можех да се спра. Едва изхлипах:

- Боже, колко тъпи сме понякога ние, мъжете!

- Не се хили така, че ми действаш заразително! Ако го правиш само, за да ми размажеш отново миглите и грима, ще те заведа в близкия магазин да ми купиш нова спирала!

Може да харесате също:

Моята желязна лейди

Благородният лъжец