logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Траяна Кайракова

Направо вече всичко ми се мержелее пред очите. Листи, листчета, подписи, бланки. Аман бе! Че аз съм бетер от фолк певица. Толкова автографи през живота си никоя сигурно не е давала. Тая седмица направо ми се повръща от подписване и писане.

Телефонът ме стряска.

- Мамооооооооооооо!

- Кажи.

- Ти за отговорен родител ли се смяташ?

- Ъ?

Нещо не мога да включа. Синът ми с висока октава и назидателен тон повтаря въпроса:

- Ти за отговорен родител ли се смяташ?

- Разбира се!

- Сериозно?

- Да!

- Айде, като си толкова отговорна, или поне се смяташ за такава, кажи ми какво пише на декларацията, дето подписа вчера?!

Почвам бясно да мисля. За лагера я четох, имаше няколко грешки. Даже си отбелязах на листче датите, че да не забравя кога се тръгва и най-вече кога да го прибера от морето. Друга имаше ли? Май нещо подписвах за ЗИП или СИП… Тях не ги чета. Те вече така ги дават, че направо са избрали вместо мен и детето кое му е най-интересно, тъй че направо подписвам. Друга… ? Тц, никаква спасителна мисъл не ме спохожда.

- Да бе, майче, помня, подписах за лагера.

- Нееееееееееееее, тя беше преди две седмици!

Сериозно ли бе? Леле, как лети това време!

- Миии… за СИП?

- Мамоооооооо, те са в началото на учебната година!

Божкееееееее, жива да не бях. Че то и годината минала!

- Ми подскажи ми малко де – примирено изграчвам с явно безотговорно непомнене.

- Отговорна, а? И тя ми била отговорна майка! Декларацията за награждаването! Нея чете ли?

Честно казано, тая ми се губи дълбоко в рафтовете на горния етаж.

- Аааааа…кое награждаване? - тук яко сгафих. Имам някакъв спомен, ама пусто да остане, това тази година ли беше?

- Дето ти казах вчера!

До сина ми

w5ICq3B

Сега вече зацепвам. Връща се съвършеният мъж от училище, вече тийнейджър, гледа хитро и казва:

- Няма да познаеш какво стана?

- Е няма. Казвай.

- Ударих едно стъкло.

- Въх, счупи ли го?

- Ти сериозно ли? Трябва да ме питаш дали съм се ударил!

- Да де, таман туй щях да питам.

- Да бе, да. Не, не съм го счупил, ама одрах един парапет.

- И?

- Ми навънка дойде помощник-директорката и ме търси по име. Направо ми призля. Викам си - край, сега нашите ще плащат и няма да ми се размине. Пък тя вика: “Не гледай така стреснато, за хубаво те търся! Решавали сте тест в час и си го решил най-бързо и без грешка. В сряда ще има награждаване в едно училище, трябва да дойдеш. Тази декларация вашите да я подпишат.“

- Браво бе, майка!

- Какво „браво“!

- Е как какво „браво“. Ти какво ѝ каза? Не ѝ ли благодари?

- Не, питах я дали не ми е сбъркала името. Много се смя и каза, че не е.

- Ми за какво беше този тест?

- Не помня, то беше оня ден.

Тъй, тъй, тя тъз круша не ражда ябълки. Сетне аз съм била безотговорна и не съм помнела. Сега е сигурно, че това дете е от мене. Щото преди години една леля на мъжа ми, като побесня за нещо, ми каза въобще да не си въобразявам, че тези деца са мои. Явно и тази съм я ударила покрай другите бумаги.

- Аааа, помня бе, майче, как да не помня!

Тряс! Капакът на капана щракна, без въобще да съм разбрала!

- Айде сега, като помниш, утре ми трябва колелото, каска…

Да ви кажа, след „колело“ спрях да чувам нататък! Мамка му! Колелото му е на село от миналото лято. Тъй и не го прибрахме. Поглеждам часа – 20:30. Бе аз баба му на светло избягвам да я срещам, пък понеже ми е мил животът, на тъмно въобще не смея!

- Чу лииииииииии?

. Чух де, чух!

- И това ми било отговорна майка!

Ей сега вече чайникът ми изкипя! Хем няма колело, хем не чух другите работи, че и тон ще ми държи, моля ви се.

- Ми ти, като си толкова отговорен, що не я прочете, а?

Вече и комшиите слушат с интерес. Подозирам, че и всички в телефонната компания, щото у нас, като се вика, се вика яко! Няма лабаво!

До дъщеря ми

DpAW4mr

- Четох я! Даже не си подчертала дали си ми родител или настойник! Аз го подчертах! Утре ще ме припишеш на някого, бе!

- Аааааа, не бой се, майка! Ще те върнат! С тъз скорост на ядене и мотаене, нямаш шанс, да знайш!

- Ще ме върнат те! Бе кво да ти обяснявам, утре тия работи рано сутринта ми трябват! Ай чао!

Добре че са приятелите. По разни спомени възстановявам диалога и посред нощ са доставени всички жизнено необходими неща за сутринта.

Като я свърших тая задача, реших да мисля. Ма вярно ли съм безотговорна майка? "Сто про", както биха казали децата ми. На три години и двамата ги научих да гладят. Аз не обичам да гладя, тъй че като започнаха сами да координират ръце и крака, освен при ядене, им връчих ютията. И двамата изгориха първата си дреха – най-хубавите им и любими блузки. Голям рев падна. Баща им се муси:

- Що си им дала любимите им дрехи? Не можа ли нещо по-старо?

- Ти недей много да знайш! Сега, като пуснат ютията, какво гледат първо?

- Ми кво? На коя степен е.

- А! Затуй им дадох тях. Ся и булчинска рокля да гладят, пак ще се оправят.

Каката на 5 години вече пазаруваше в магазина. Малкият на 6, щото и досега си е много мил. Там някъде почнаха да чистят тоалетната с препарати. Добре че е сестра му. Бях им връчила бая силен препарат и ръкавици, четки. Де ми е бил акълът? Още не знам, обаче гледката беше уникална. Отворили бутилката, лъхнала ги силна миризма и сестра му го спретнала - сложила му торбичка на лицето като маска. Пробила я с една сламка, намушила му я в устата и залепила цялата композиция с тиксо зад ушите. И сега си представете картинката - малкият издиша, торбата се издува и замъглява, вдишва и торбата се свива в отвора на сламката и залепя по лицето му като боядисана. Така се смях, че ме заболя корем. После ревах, докато рязах коса и тиксо, за да махна пустото съоръжение. Важното е, че тоалетната светеше, натровени нямаше, малко го бях настригала като магаре, ама туй да е!

В първи клас и двамата ги заведох на първи учебен ден. После сами! Още ми натяква малкият, че само той ходел сам и се прибирал сам, а никой не го чакал. Ми ний живеем в двора на училището, бе! Как пък да не те замъквам и причаквам дотам. Пък и тоя първи час ми е много ранен. Аз толкоз рано, да ме убийш, не мога да стана, ако и да е за разпродажба нейде! Туй сега безотговорност ли е, питам ви? Че ние живеем на пешеходна зона, като си отворим очите и виждаме коя госпожа е навреме в час, аз ще ги водя, моля ви се!

Сега като гледам съседките как си водят децата – 6 клас, к`ви деца, те гащите им вече носят, чак си мисля, че аз съм сбъркана. То не че съм много в ред, ама чак пък до 6-ти клас да нося раница? Не е за мен тая работа. Аз, като е трябвало, съм я носила!

От целия тоз панаир, дето още ми го натякват скъпите наследници, до ден-днешен ходят сами из целия град – пеша, с автобус, тролей и каквото още се сетиш, а подозирам, че ако ги засиля, ще идат и до съседния град, без да се объркат!

Отговорна, безотговорна, отиде тя! В някой друг живот ще се постарая повече! Обещавам!


Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас

Супермайка

Апъл и бокс

 

Повечето истории за насилие, които идват в пощата ни, са анонимни. Жените изпитват потребност да разкажат преживяното и в същото време не искат да бъдат сочени с пръст. Но освен, че са анонимни, има и още нещо, по което си приличат. Всички са с щастлив край. Има логика. Лошите ги чуваме по новините. Ето една от "хубавите".

За първи път се омъжих на 21. Съпругът ми беше на 22. Бях доста млада за женене, ако съдим по връстниците ми, и позакъсняла с около 3 години, ако се сравнявам с моята майка. Бяхме колеги с моя съпруг, но се познавахме само от половин година. От сегашна гледна точка виждам, че още тогава е било ясно, че няма да го бъде. Но... Тогава бях убедена, че аз ще го променя. Спомням си, че през месеца преди сватбата ни, неговият баща всеки ден ми казваше: "Имаш още време да размислиш и да осъзнаеш в какво се забъркваш!" Тогава го приемах за шега.

За първи път ме удари два месеца след сватбата. За мен беше голям шок и изненада. Веднага реших да си събера нещата и да си тръгна. И си тръгнах, отидох при кумовете ни. Цял ден мислих. Най-изненадана бях от това, че човекът, който преди месеци се извиняваше хиляди пъти, ако ме е притиснал по-силно по време на прегръдка, сега ме беше направил лилава от удари. Не можех да си го обясня сама. Направих грешката да потърся обяснение от него. Пълна глупост! Обяснението на насилника е обвинение към жертвата. (Неговото обяснение беше, че аз някак съм успяла да предизвикам в него нещо, което никой не е виждал досега.) Сега знам. И тогава знаех, но ако го признаех, щях да призная, че аз съм тази жертва. Абсурд! И без да искам влезнах в омагьосан кръг.

Не мълчете като мен

6a3a0b770ea5a67437a45b728e7f1fdc XL

Мирът изглеждаше простичък - трябваше просто да не го предизвиквам. Само че стана точно обратното - все по-лесно го ядосвах и разочаровах. И бой имаше, и психически тормоз, най-вече едно безкрайно мълчане, което не знаеш кога ще премине в обиди или удари. Интересното е, че никога повече не помислих да си тръгна. Спря да има и много варианти за помощ отвън - бях се отдалечила от всичките си приятели (за него те не бяха достойни, а аз не исках да разберат, че съм неудачница - такава се чувствах).

Полагах всички сили родителите ми и децата ми да не знаят. Знаеха неговите родители, но баща му беше много болен, а майка му не обръщаше внимание. Бяхме женени 9 години. През този период той е работил около две години (сумарно). Все нещо не беше както той го иска и напускаше. А пък аз работех. Живеехме под наем, имахме две деца - учителската ми заплата не стигаше. Постепенно започнах втора, а след това и трета работа. Сутрин рано чистех, после преподавах в училище, а вечер водех езикови курсове. И пак не стигаха! Външният ми вид го позанемарих и това водеше до нов тормоз. Пропуснат косъм на крака водеше до мълчание по седмица. Чувствах се смачкана, грозна, неуспешна, нежелана.

Когато се отдалечиш от приятелите си, се оказва, че единственият близък човек ти става насилникът. И аз започнах да се чудя, ако там, където толкова се старая, се държат така с мен, може ли да има по-добро? Започнах да правя грешки. Търсех заеми, за да нося пари вкъщи. Заеми, които знаех, че няма как да върна. Хората се чудеха друсам ли се, или играя хазарт. А аз плащах тренировки и екипировки на мъжа ми - та нали по цял ден е сам вкъщи, поне да ходи да потренира...

"Истината трябва да се знае"

9b5a0a3fd69afdefa5535542b438e3b5 XL

Една година преди развода, поканих майка му на кафе и разговор. Казах ѝ, че трябва да направим нещо заедно, за да започне съпругът ми да работи. Тя ми каза, че ако не ме устройва ситуацията, мога да опитам да си тръгна и да се оправям сама. И след шока от отказа ми просветна. Мисълта да си тръгна отново се появи. Една година по-късно си взех децата и си тръгнах. Получих подкрепа от родителите си, спечелих приятели и се превърнах в човека, който е развалил семейството си според бившия и майка му. Аз бих им казала само: „Да. И се гордея с това, само съжалявам, че се забавих толкова.“

Към днешна дата имам ново семейство и децата ни общо са четири. Сключих брак за втори път, но за първи път имам наистина човек до себе си. Вече пет години, в които преживях смъртта на мама, престоя в кувьоз на бебето ни, тежки мои здравословни проблеми, аз се чувствам щастлива, подкрепяна и обичана. И както казва големият ми син: „Сега е различно, мама се смее повече.“

 

Препоръчваме ви още:

Не си сама

Имаш ли нужда от помощ?

Щом те удря, значи те харесва!

 

Увод

Едно от най-важните събития в детството ми беше изстрелването на ракети в Космоса. Отраснах в Далас, щата Тексас, в католическо семейство с четири деца, майка домакиня и баща авиоинженер, който работеше по програмата „Аполо“.

В дните, когато излиташе ракета, ние се втурвахме към колата и отивахме у един приятел на баща ми, също инженер от „Аполо“, за да гледаме заедно драматичното събитие. Още усещам в мозъка на костите си напрежението при обратното броене. „Двайсет секунди, петнайсет секунди, вътрешно управление. Дванайсет, единайсет, десет, девет, начало на запалване, шест, пет, четири, три, две, едно, нула. Всички двигатели работят. Излитане! Излитане!“

Тези мигове винаги са ме изпълвали с невероятно вълнение – особено моментът на излитането, когато двигателите се запалват, земята се разтърсва и ракетата започва да се издига. Неотдавна попаднах на фразата „момент на излитане“ в книга на Марк Нипо, един от любимите ми духовни учители. С тези думи той описва усещането за Божия благодат. Нещо „излетя като шал, понесен от вятъра“, казва той, и скръбта му изчезнала, и той се почувствал отново цял.

Представата на Марк за излитането носи в себе си усещането за чудо. А за мен чудо може да означава две неща: благоговение и любопитство. Аз изпитвам огромно благоговение, но и огромно любопитство. Искам да разбера как става излитането!

На всеки се е случвало да седи в самолет в края на дълга писта и да очаква неспокойно мига на издигането. Когато децата бяха малки и заедно чакахме машината да излети, им казвах: „Колела, колела, колела“, а в мига, когато самолетът се откъснеше от земята, възкликвах: „Крила!“. Когато поотраснаха, те повтаряха тези думи заедно с мен – и така години наред. Понякога се случваше да напяваме „Колела, колела, колела...“ по-дълго от очакваното и аз си мислех: Защо излитането се бави толкова?

Защо наистина? А защо друг път става съвсем бързо? Какво ни отвежда отвъд преломния момент, когато силите на издигане надмогват силите, които ни теглят надолу, ние се откъсваме от земята и излитаме?

Двайсет години обикалям света във връзка с дейността на фондацията, която основахме заедно със съпруга ми Бил, и често се питам: как да предизвикаме такъв момент на излитане за човешките същества, и най-вече за жените? Защото издигнат ли се жените, се издига цялото човечество.

И как да предизвикаме момент на излитане в човешките сърца, за да може всички хора да пожелаят издигането на жените? Защото, за да полетят жените, понякога е достатъчно само да престанем да ги дърпаме надолу.

По време на пътуванията си разбрах, че има стотици милиони жени, които биха искали сами да решават дали и кога да имат деца, но не могат. Те нямат достъп до контрацептиви. Момичетата и жените са лишени от още много други права, например от правото да решават дали, кога и за кого да се омъжат. От правото да ходят на училище. Да имат собствени доходи. Да работят извън дома. Дори да излизат извън дома. Да харчат свои пари. Да определят бюджета си. Да започват бизнес. Да теглят заем. Да притежават собственост. Да се разведат със съпруга си. Да отидат на лекар. Да се кандидатират за някакъв пост. Да карат мотор. Да шофират автомобил. Да се запишат в колеж. Да изучават компютри. Да намират инвеститори. Всички тези права са отнети от жените в някои части на света. Понякога правата са им отнети със закон, но дори когато законът ги позволява, нерядко ги отнемат културните предразсъдъци в обществото.

Моето пътешествие като обществен застъпник за правата на жените започна със семейното планиране. След това заговорих и по други проблеми. Бързо ми стана ясно – защото бързо ми го казаха, – че не е достатъчно да се говори открито за семейното планиране, нито за който и да е от проблемите, споменати по-горе. Трябваше да надигна глас в защита на жените. И много скоро осъзнах, че няма да постигнем равнопоставено място до мъжете, ако завоюваме правата си едно по едно или стъпка по стъпка. С нарастване на силата ни ще се увеличават и правата ни. И то на вълни.

Усвоила съм тези уроци от изключителните личности, които ще ви представя. Някои ще ви разтърсят дълбоко. Други ще ви окрилят. Моите герои са строили училища, спасявали са човешки животи, прекратявали са войни, вдъхвали са сила на много момичета и са променяли цели култури. Мисля, че те ще ви вдъхновят, както вдъхновиха мен.

Те ми показаха промяната, когато жените наистина успеят да полетят, и аз искам всички да я видят. Показаха ми какво са способни да направят хората, за да предизвикат желания ефект, и аз искам всички да научат това. Затова написах тази книга – за да разкажа историите на хора, които промениха живота ми и ми посочиха нови цели. Искам всички да видим по какви начини сме способни да си помагаме, за да живеем в благоденствие. Двигателите работят, земята се тресе, издигаме се. Повече от всякога притежаваме познанията, енергията и нравствената далновидност да разчупим историческите клишета. Нуждаем се от помощта на всеки привърженик. Мъж или жена. Никой не бива да остава изключен. Всеки трябва да бъде привлечен. Призивът е да позволим на жените да полетят, а обединим ли се в името на тази кауза, самите ние ще бъдем силата, която издига.

1

Полетът на една прекрасна идея

Ще започна с малко лична история. Учила съм в Урсулинската академия – девическо католическо училище в Далас. През последната си година там посетих кампуса на университета „Дюк“ и бях дълбоко впечатлена от компютърния департамент. Това предреши нещата. Записах се в „Дюк“ и пет години по-късно завърших като бакалавър по компютърни науки и магистър по бизнес. После получих предложение от „Ай Би Ем“, където бях работила няколко лета, но го отказах и започнах в по-малката софтуерна компания „Майкрософт“. Работих там девет години и заемах различни постове, като накрая станах главен мениджър по информационни продукти. Днес работя в сферата на благотворителността, посветила съм огромна част от времето си в търсене на начини да подобрявам живота на хората... и често се тревожа за онези, които ще се разочароват, ако не го направя както трябва. Освен това съм съпруга на Бил Гейтс. Оженихме се на 1 януари 1994 г. Имаме три деца.

Това е историята накратко. А сега нека ви разкажа по-подробно за своя път в борбата за повече права за жените и как, докато вдъхвах сила на други, самата аз черпех сила.

През есента на 1995 г., след като с Бил бяхме женени близо две години и ни предстоеше пътуване до Китай, установих, че съм бременна. Пътуването беше много важно за нас. Бил рядко отсъстваше от „Майкрософт“, а освен това пътувахме и с други семейни двойки. Не исках да провалям плановете, затова реших да не съобщавам на Бил, че съм бременна, докато не се върнем. Щях да премълча новината за ден и половина. Но после осъзнах: Не, трябва да му кажа. Ами ако нещо се обърка? И по-важното: трябва да му съобщя, защото бебето е и негово.

Когато съобщих на Бил за бебето една сутрин преди работа, реакциите му бяха две. Беше на седмото небе от радост, а после каза: „Смятала си да не ми казваш? Ама ти сериозно ли?“.

Много бързо бях допуснала първата си грешка като родител.

Заминахме за Китай и пътуването се оказа фантастично. Бременността изобщо не ни попречи освен за кратко в един стар музей в Западен Китай, когато кураторът отвори древен саркофаг. Миризмата ме изстреля навън в опит да избегна сутрешното гадене, което, както вече бях установила, може да те връхлети по всяко време! Една от приятелките ми, която ме видяла да изхвърчам навън, си помислила: „Мелинда е бременна“.

На връщане от Китай с Бил се отделихме от групата, за да се усамотим за кратко. По време на един от разговорите ни го изумих с твърдението си:

- Виж, няма да продължа да работя след бебето. Няма да се върна в службата.

- Как така няма да се върнеш?

- За щастие, не се нуждаем от моята заплата. Важно е какво семейство искаме да създадем. Ти няма да намалиш натоварването си, а аз не си представям как ще съумея едновременно да работя на пълни обороти и да се грижа за семейство.

Описвам ви съвсем искрено разговора си с Бил, за да подчертая още в началото нещо важно: когато се изправих пред проблемите и предизвикателствата на това да бъда работеща жена и майка, имах още много да уча. Според личния ми модел тогава – и не мисля, че беше избран съзнателно, – когато в едно семейство се родят деца, жената остава у дома, а мъжът работи. Честно казано, според мен е страхотно, ако жените искат да си останат у дома. Това обаче трябва да е по техен избор, а не защото смятат, че нямат избор. Не съжалявам за решението си. Пак бих го взела. Тогава обаче просто допусках, че жените постъпват така.

Всъщност, когато за пръв път ме попитаха дали съм феминистка, не знаех какво да отговоря, защото не се смятах за феминистка. Не съм сигурна, че тогава изобщо разбирах какво означава това. По онова време дъщеря ни Джен нямаше година.

Двайсет и две години по-късно аз съм ревностна феминистка. В моите очи нещата са съвсем прости. Да си феминистка означава да вярваш, че всяка жена трябва да има право на глас и да се стреми да разгърне потенциала си, а жените и мъжете следва да обединят усилия за смъкването на преградите и премахването на предразсъдъците, които все още възпират жените.

Дори преди десет години не бих твърдяла това с пълна убеденост. Хрумна ми едва след като години наред слушах други жени – често преживели огромни трудности, чиито истории ме научиха какво поражда неравенството и как хората могат да преуспяват.

Само че до тези прозрения стигнах впоследствие. През 1996 г. гледах на всичко през призмата на ролите, които ми бяха познати, затова заявих на Бил:

- Няма да се върна на работа.

Това го изуми. Работата ми в „Майкрософт“ беше огромна част от съвместния ни живот. Бил основа компанията през 1975 г. Аз се присъединих през 1987 г. – бях единствената жена от първия випуск магистри по бизнес администрация. Запознахме се малко след това на фирмено мероприятие. „Майкрософт“ ме изпрати на командировка в Ню Йорк и съквартирантката ми (тогава се настанявахме в двойни стаи, за да пестим пари) ме покани на вечеря, за която не знаех предварително. Закъснях и всички маси бяха запълнени освен една, на която все още имаше два празни стола един до друг. Настаних се на единия. Няколко минути по-късно пристигна Бил и седна на другия.

Поговорихме по време на вечерята и аз долових интереса му, но той не ми се обади доста време. А после в един съботен следобед се срещнахме случайно на паркинга на фирмата. Той започна разговор и ме покани да излезем в петък след две седмици.

- Не е много спонтанно. Покани ме за по-близка дата – отговорих и му дадох номера си.

Два часа по-късно Бил ми се обади у дома и ме покани да излезем още същата вечер.

- Така достатъчно спонтанно ли е? - попита той.

Открихме много общо помежду си. И двамата обичахме пъзелите, и двамата обичахме конкуренцията. Затова си устройвахме състезание по подреждане на пъзели и играехме математически игри. Мисля, че го заинтригувах, когато го победих в една математическа игра и спечелих още първия път, когато играхме на „Улики“ – настолна игра, в която трябва да отгатнеш кой е извършителят на убийството, в коя стая и с какво оръжие. Бил настояваше да прочета любимия му роман, „Великият Гетсби“, а аз вече го бях чела два пъти. Може би тогава е разбрал, че е срещнал половинката си. Романтичната си половинка, би казал Бил. Аз го разбрах, когато видях музикалната му сбирка - имаше много изпълнения на Франк Синатра и Дион Уоруик. Когато се сгодихме, някой попита Бил:

- Какво те кара да изпитваш Мелинда?

А той отговори:

- Да не повярваш – желание да се оженя.

Освен това и двамата с Бил вярвахме в силата и важността на софтуера. Знаехме, че създаването на софтуер за персонални компютри ще даде на отделния човек компютърна мощ, каквато имат институциите, а демократизирането на компютърното дело ще промени света. Затова се вълнувахме от работата си в „Майкрософт“ всеки ден изработвахме софтуер с огромна бързина.

От разговора ни за бебето обаче стана ясно, че настъпва краят на съвместната ни работа в компанията, че дори когато децата поотраснат, аз най-вероятно повече няма да се върна там. Борих се с тази мисъл още преди да забременея, разговарях с приятелки и колеги, но преди Джен да се появи на този свят, вече бях решила. Бил се опита да ме разубеди. Само повтаряше: „Наистина ли?“.

Когато наближи раждането на Джен, Бил започна да ме пита: „А какво ще правиш?“. Толкова много обичах да работя, че той не си представяше да се откажа от тази част на живота си. Очакваше да се захвана с нещо ново след раждането на бебето.

И не грешеше. Скоро вече търсех подходящия творчески отдушник, а каузата, която ме ангажираше най-сериозно, след като напуснах „Майкрософт“, беше привличането на момичета и жени към света на компютърните технологии, направили толкова много за мен в гимназията, в колежа и впоследствие.

В Урсулинската академия ни бяха запознали с ценности като обществена справедливост в теоретичен план, само че училището не беше преодоляло половата дискриминация, която господстваше тогава и все още преобладава днес. За да си създадете представа: наблизо имаше католическо училище за момчета, „Джезуит Далас“. Момичетата ходеха в „Джезуит“ за часовете по математика и физика, а момчетата идваха в Урсулинската академия за часовете по машинопис.

Преди началото на последната ми година учителката по математика госпожа Бауър видяла компютрите „Епъл II Плюс“ на математическа конференция в Остин и когато се върнала в училището, казала:

- Трябва да купим такива за момичетата.

Директорката, сестра Рейчъл, попитала:

- Какво ще ги правим, като никой не знае как се използват?

- Ако ги купим, аз ще се науча, ще науча и момичетата - отговорила госпожа Бауър.

Училището бръкна дълбоко в бюджета си и направи първата покупка на персонални компютри - пет за училище от шестстотин момичета, и един термален принтер.

На свои разноски и в свободното си време госпожа Бауър ходеше в университета „Норт Тексас“, за да овладява компютърните технологии вечер и да ни ги преподава на сутринта. Накрая взе магистърска степен, която отпразнувахме по подобаващ начин. Пишехме програми за решаването на математически задачи, превръщахме числа в различни бази и създавахме примитивни анимирани графики. За един от проектите програмирах квадратно усмихнато лице, което се движеше по екрана в ритъм с песничката „Малък е светът“ на „Дисни“. Беше съвсем елементарна програма, защото тогава компютрите не умееха много в областта на графиката, но аз не го знаех. Гордеех се с постижението си!

Така установих, че обичам компютрите – благодарение на късмета и на всеотдайността на прекрасна учителка, която бе казала: „Трябва да купим компютри за момичетата“. Тя беше първата ми позната застъпничка за присъствието на жени в технологичния бранш, а следващите години щяха да ми покажат, че са ни нужни много като нея. В колежа програмирах с момчета. Обучението по бизнес администрация беше в изцяло мъжка компания. Когато отидох в „Майкрософт“ на интервютата за работа, всички мениджъри бяха мъже, имаше една-единствена жена. Не ми се струваше правилно.

Искаше ми се жените да се възползват от тези възможности и натам насочих първия благотворителен проект, с който се заех скоро след раждането на Джен. Мислех, че най-очевидният начин да осигуря достъп на момичетата до компютри е да работя с хора от местната училищна общност, за да улесня оборудването на държавните училища. Заех се сериозно с няколко институции и ги снабдих с компютри. Колкото по-навътре в проблема навлизах обаче, толкова по-ясно ми ставаше, че разширяването на достъпа до компютри чрез оборудването на всяко училище в страната поотделно ще бъде изключително скъпо.

Бил е дълбоко убеден, че компютърните технологии трябва да бъдат достъпни за всички, и по онова време „Майкрософт“ работеше по неголям проект за осигуряване на достъп до интернет, като даряваше компютри на различни библиотеки. В края на проекта „Майкрософт“ насрочи среща за представяне на резултатите пред Бил и той ми каза:

- Трябва да дойдеш да чуеш. Има нещо, което сигурно ще заинтригува и двама ни.

А след като се запознахме с цифрите, си казахме: О, може би трябва да го направим в национален мащаб.

Нашата фондация тогава разполагаше с малък фонд и беше по-скоро идея. Вярвахме, че всеки живот е еднакво ценен, но виждахме, че положението в света е различно, че някои места са по-засегнати от болести и бедност от други. Искахме да създадем фондация, която да се бори с тази неравнопоставеност, но нямахме човек, който да я оглави. Аз не можех да се заема, защото, докато децата бяха малки, не смятах да се връщам на работа. По онова време обаче Пати Стоунсайфър, най-високопоставената жена на административен пост в „Майкрософт“ – личност, към която с Бил се отнасяхме с уважение и възхищение, – напусна работа и ние проявихме смелостта на прощалното тържество да ѝ предложим да се заеме с управлението на новия ни проект. Тя се съгласи, стана първият служител на фондацията и работеше без заплащане от малък офис над една пицария.

Така започна благотворителната ни дейност. Имах време да участвам, докато все още бях у дома с Джен, защото синът ни Рори се роди чак когато тя навърши три.

Като обръщам поглед назад сега, осъзнавам, че в онези първи години съм била изправена пред определящ за живота ми избор: искам ли да градя кариера, или предпочитам да остана у дома и да гледам децата. И че отговорът е бил „Да!“. Първо кариера, после майка, отдадена на отглеждането на децата, после съчетание от двете и накрая завръщане към кариерата. Получих шанса да изградя две кариери и да създам семейството на мечтите си, защото, за късмет, не се нуждаехме от моите доходи. Имаше и друга причина, която щях да осъзная години по-късно: можех да се възползвам от едно малко хапче, което ми позволяваше да планирам бременностите си.

Донякъде е странно, но ми се струва, че когато с Бил впоследствие започнахме да търсим начини да променим нещата, не правех тясна връзка между усилията ни да помагаме на най-бедните хора по света и контрацептивите, благодарение на които изграждах семейния ни живот по възможно най-добрия начин. Семейното планиране беше част от ранния етап на благотворителността ни, но ние не вниквахме докрай в неговата значимост и аз нямах представа, че точно благодарение на него ще навляза в обществения живот.

Разбира се, съзнавах значението на контрацепцията за собственото си семейство. Не по случайност забременях едва след като бях работила почти десет години в „Майкрософт“ и двамата с Бил бяхме готови да имаме деца. Не по случайност Рори се появи три години след Джен, а дъщеря ни Фийби се роди три години след Рори. Двамата с Бил решихме да стане така. Разбира се, и късметът играе известна роля. Провървя ми да забременея, когато исках. Но освен това разполагах и с начин да не забременявам, когато не искам. Благодарение на това изградихме живота и семейството, които искаме.

В търсене на голяма нереализирана идея

През 2000 г. с Бил официално основахме фондация „Бил и Мелинда Гейтс“. На практика беше сливане между две фондации: „Гейтс Лърнинг“ и „Уилям Х. Гейтс“. Фондацията носеше имената и на двама ни, защото аз щях да играя голяма роля в управлението – по-голяма от ролята на Бил тогава, защото той все още беше изцяло ангажиран с „Майкрософт“ и това щеше да продължи през следващите осем години. По онова време имахме две деца – Джен беше на четири и беше тръгнала на детска градина, а Рори беше само на една, но аз с радост поех още работа. Ясно дадох да се разбере обаче, че ще работя зад кулисите. Исках да проучвам проблемите, да предприемам опознавателни пътувания и да умувам над стратегията, но доста дълго време отказвах публична роля в дейността на фондацията. Бях видяла какво представлява публичната известност на Бил и не исках същото за себе си. По-важното ми основание беше, че не желаех да се отделям от децата за дълго. Стремях се да растат в колкото може по-нормална среда. Знаех, че ако се откажа от личното си пространство, ще ми бъде трудно да запазя и това на децата. (Когато тръгнаха на училище, ги записахме с моето френско фамилно име, за да им осигурим известна анонимност.) И накрая – исках да остана далече от публичните изяви, защото съм перфекционист. Открай време изпитвам необходимостта да намирам отговор на всеки въпрос, а тогава още не смятах, че знам достатъчно, за да бъда публичният глас на фондацията. Затова отказвах да изнасям речи и да давам интервюта. Беше работа на Бил, поне в началото.

Заехме се с проблеми, към които правителствата и пазарите не посягаха, или с решения, които те не опитваха. Искахме да открием големи идеи, все още нереализирани, които щяха да позволят с малка инвестиция да се постигне огромно подобрение. Започнахме да трупаме познания по време на пътуване до Африка през 1993 г., точно преди да се оженим. Тогава още не бяхме основали фондацията и нямахме представа как да влагаме пари за подобряването на живота на хората.

Видяхме обаче неща, които се запечатаха в паметта ни. Помня как, докато пътувахме с кола извън града, видяхме бременна жена с бебе на гърба и купчина клони върху главата си. Явно изминаваше дълги разстояния боса, а мъжете бяха обути с чехли, пушеха цигари и не носеха нито деца, нито клони. По време на обиколката с автомобил видях още жени, помъкнали тежък товар, и ми се прииска да науча повече за живота им.

След като се върнахме от Африка, с Бил дадохме малка вечеря у дома за Нан Кохейн, която по това време беше ректор на университета „Дюк“. Тогава рядко се изявявах като домакиня на подобни събития, но се радвам, че го направих. Един изследовател ни разказа за огромния брой деца в бедните държави, които умират от диария, и как солите за перорална рехидратация биха могли да спасят живота им. Малко след това колега предложи да прочетем Доклада за световното развитие за 1993 година. От него ставаше ясно, че много смъртни случаи могат да бъдат предотвратени с намеса, която не струва много, само че подобни мерки просто не стигат до хората. После с Бил прочетохме сърцераздирателна статия от Николас Кристоф в „Ню Йорк Таймс“ за милионите деца в развиващите се страни, които умират от диария. Всичко, което чухме и прочетохме, показваше едно: децата в бедните страни умираха заради обстоятелства, които не причиняват смъртта на нито едно дете в Съединените щати.

Понякога осъзнаваш новите факти едва след като ги чуеш от няколко различни източника, и тогава нещата започват да си идват по местата. Докато четяхме за умиращите деца, чийто живот можеше да бъде спасен, с Бил решихме, че сигурно ще можем да направим нещо по въпроса.

Най-силно ни озадачаваше фактът колко малко внимание получава този проблем. В речите си Бил привеждаше примера за самолетната катастрофа. Как пада самолет, загиват триста човека, семействата преживяват огромна трагедия и във вестник излиза статия по въпроса. В същия ден обаче умират трийсет хиляди деца, семействата им преживяват трагедия, но в нито един вестник не излиза статия. Не научаваме за смъртта на тези деца, защото те умират в бедни държави, а случващото се там не привлича много внимание в богатите. Това беше най-големият ми шок за съвестта ми – милиони деца умират, защото са бедни, и ние не научавахме за това. Така започна работата ни в областта на световното здравеопазване. Разбрахме къде можем да окажем въздействие.

Дейността ни в световен мащаб започна с проект за спасяването на живота на деца, а първата си голяма инвестиция направихме за ваксини. С ужас научихме, че ваксините, разработвани в Съединените щати, стигат до бедните деца в развиващите се страни петнайсет-двайсет години по-късно и болестите, от които измират деца в развиващия се свят, отдавна вече не занимават изследователите в областта на ваксините при нас. За пръв път добивахме ясна представа какво се случва при липсата на пазарен стимул за спасяването на бедните деца. Милиони умираха.

Това беше много важен урок за нас, затова се свързахме с правителства и с други организации и основахме ГАВИ, Глобален алианс за ваксини и имунизация, за да може чрез пазарни механизми ваксините да стигат до всяко дете по света. Друга поука, която си извадихме, беше, че проблемите на бедността и болестите винаги са взаимносвързани. Изолирани проблеми няма.

Едно от първите ми пътувания за фондацията ме отведе в Малави, където се трогнах дълбоко от застаналите на дълги опашки майки, които чакаха в горещината да ваксинират децата си. От разговорите си с жените научих колко отдалече идват. Много от тях бяха извървели 15–20 километра. Носеха си дори малко храна. Налагаше им се да доведат не само детето, което ще бъде ваксинирано, но и другите деца. Беше труден ден за тези жени, които и бездруго водеха труден живот. Ние обаче се стараехме да улесним и да съкратим пътуването им, и да насърчаваме още повече майки да го предприемат.

Помня срещата си с млада майка, която попитах:

- За инжекция ли водите тези красиви деца?

- А моята инжекция? - попита тя в отговор. - Защо трябва да измина пеша двайсет километра в тази жега за моята инжекция?

Не говореше за ваксинацията, а за „Депо-провера“ – контрацептивна инжекция с дълготрайно действие.

Тя вече имаше повече деца, отколкото можеше да изхранва, и се страхуваше да ражда повече. Но перспективата да отдели цял ден, за да отиде заедно с децата в отдалечена клиника, където може би дори нямаше да имат нейната инжекция, я тревожеше сериозно. Жената беше само една от многото майки, които срещнах по време на първите си пътувания, отклонила разговора от детските ваксини към темата за семейното планиране.

Помня пътуването ни до село в Нигер и посещението ни при една майка, която се казваше Сади Сейни и имаше шест деца, които едно през друго се опитваха да привлекат вниманието ѝ, докато разговаряхме. Тя ни каза същото, което бях чула от други жени:

- Не е справедливо да имам още едно дете. Не мога да изхранвам и тези, които вече имам!

 В много голям и много беден квартал на Найроби, който се казва „Корогочо“, се запознах с Мери, която продаваше раници от парчета дънков плат. Тя ме покани в дома си, където шиеше и гледаше двете си малки деца. Използваше контрацептиви, защото по нейните думи „животът е труден“. Попитах дали съпругът ѝ подкрепя нейното решение.

- И той знае, че животът е труден - отговори тя.

Все по-често по време на пътуванията си, независимо с каква цел бяха, започвах да чувам и да виждам нуждата от противозачатъчни. Посещавах общности, в които всяка жена беше губила дете и всеки познаваше някоя, починала по време на раждане. Запознах се и с други жени, които отчаяно желаеха да избегнат ново забременяване, защото не можеха да се грижат дори за децата, които вече имат. Започнах да проумявам защо жените постоянно повдигаха въпроса за контрацептивите, макар да не бях отишла да говорим за това.

Тези жени преживяваха това, което аз научавах от статистиката.

През 2012 г. в шейсет и деветте най-бедни страни на света 260 милиона жени използват контрацептиви. Още над 200 милиона жени в тези държави искат да използват, но нямат достъп до тях. Това означава, че милиони жени в развиващия се свят забременяват твърде млади, твърде възрастни и твърде често, за да могат телата им да се справят с бременността. Когато жените в развиващите се страни осигурят поне три години интервал между ражданията, бебето има почти два пъти по-голям шанс да оцелее през първата година и 35 процента по-голям шанс да доживее петия си рожден ден. Това е достатъчно основание да се разшири достъпът до контрацептиви, но оцеляването на децата е само една от причините.

Едно от най-продължителните проучвания на общественото здраве датира от 70-те години на ХХ в., когато на половината семейства в села в Бангладеш са раздадени контрацептиви, а на другата половина не. Три години по-късно майките, приемали контрацептиви, са по-здрави. Децата им са по-добре нахранени. Семействата им са по-заможни. Жените получават по-високо заплащане. Синовете и дъщерите им са по-образовани.

Причините са прости: когато жените получават възможност да планират дали и кога да забременяват, нарастват и възможностите им да се грижат за образованието на децата, да имат доходи, да отглеждат здраво поколение и да разполагат с време и средства да осигурят на всяко дете нужната храна, грижи и образование. Когато децата разгърнат своя потенциал, те не остават бедни. Това е начинът семейства и държави да преодоляват бедността. Всъщност няма държава, която през последните петдесет години да е успяла да се справи с бедността, без да е разширила достъпа до контрацепция.

Контрацептивите бяха едно от първите неща, които фондацията ни даряваше, но инвестицията ни не беше пропорционална на ползите. Отне ни години да научим, че противозачатъчните са нововъведението, което променя живота на най-много хора, преодолява бедността и дава на жените сила и възможности. Когато се уверихме в мащабната полза от семейното планиране, осъзнахме, че трябва да направим контрацептивите приоритет.

Не беше достатъчно само да подписваме по-големи чекове. Трябваше да намерим противозачатъчни с по-малко странични действия, по-дълготраен ефект и по-ниска цена, които всяка жена да намира в своето село или да взема у дома. Нуждаехме се от световна инициатива, която да приобщи правителства, световни агенции и фармацевтични компании, работещи с местни партньори, които да предоставят шанс за семейно планиране на жените там, където те живеят. Трябваха ни много повече гласове, които да се застъпват за жените, останали нечути. Вече познавах много забележителни хора, които от десетилетия работеха в областта на семейното планиране. Разговарях с много от тях и ги попитах как фондацията ни да помогне, какво бих могла да направя аз, за да се чува гласът им по-силно.

Всеки, към когото се обръщах, се умълчаваше неловко, като че ли отговорът е очевиден, а аз просто не го виждам. Накрая няколко души ми казаха:

- Най-добрият начин да подкрепите обществените застъпници е да станете една от тях. Трябва да се присъедините към нас.

Не този отговор търсех.

Аз съм затворен човек, в някои отношения съм малко стеснителна. В училище вдигах ръка, преди да се обадя в час, а другите деца отговаряха на висок глас от задните чинове. Обичам да работя зад кулисите. Искам да проучвам данни, да наблюдавам работата, да се срещам с хора, да разработвам стратегии и да разрешавам проблеми. Вече бях свикнала да изнасям речи и да давам интервюта, но изведнъж приятели, колеги и активисти започнаха да ме притискат да стана обществен застъпник на семейното планиране, а това ме смути.

Да се застъпя публично за деликатен политически проблем като семейното планиране, срещу което собствената ми Църква и мнозина консерватори са против? Когато Пати Стоунсайфър беше изпълнителен директор на фондацията ни, тя ме предупреди:

- Мелинда, ако фондацията се намеси мащабно в тази сфера, ти ще се окажеш в центъра на полемиката, защото си католичка. Въпросите ще са насочени към теб.

Съзнавах, че това е огромна промяна за мен, но беше ясно, че светът трябва да направи повече за семейното планиране. Въпреки десетилетните усилия на убедените привърженици напредъкът беше сериозно осуетен. Семейното планиране вече не беше приоритет на здравеопазването в световен мащаб. Отчасти защото в Съединените щати въпросът беше политизиран, но също и защото епидемията от СПИН и кампаниите за ваксиниране бяха отклонили средства и внимание от контрацепцията. (Вярно е, че епидемията от СПИН доведе до широкоразпространена кампания да се раздават презервативи, но по причини, които ще обясня по-нататък, за много жени те не бяха ефикасно противозачатъчно средство.)

Знаех, че ако стана застъпник на семейното планиране, ще се изложа на критика, с каквато не бях свикнала, а и щеше да ми отнеме енергия и време от други дейности на фондацията, но започвах да се убеждавам, че ако нещо си струва тази цена, това е контрацепцията. Усещах го дълбоко лично, интуитивно. Семейното планиране беше неотделима част от изграждането на моето семейство. Благодарение на него можех и да работя, и да се грижа за всяко от децата си. Беше лесно, евтино, безопасно и мощно средство, от което нито една жена не бива да бъде лишена. Стотици милиони жени по света го желаеха, а не можеха да го имат. Неравнопоставеният достъп беше явна несправедливост. Не можех да си затворя очите, докато жени и деца умират заради липсата на съвсем достъпно средство, което би могло да спаси живота им.

Освен това се замислих за своя дълг към децата си. Получавах възможност да се обявя в подкрепа на жените, лишени от глас. Ако откажех, що за пример щях да им дам? Исках ли в бъдеще те да се отказват от трудните неща с обяснението, че следват моя пример?

Майка ми повлия силно на моя избор, макар че вероятно не подозираше. Като момиче все ми повтаряше: „Ако не начертаеш сама целите си, някой друг ще го направи“. Не запълня ли времето си с ангажименти, които аз смятам за важни, други хора ще ме ангажират с неща, които са важни за тях.

И последно, винаги нося в паметта си образите на жените, с които съм се срещала, пазя и снимки на онези, които са ме впечатлили най-дълбоко. Каква полза, че са отворили сърцата си и са ми разказали за живота си, ако няма да им помогна, когато имам тази възможност?

Това реши въпроса. Реших да се изправя пред страховете си и да започна да говоря публично за семейното планиране.

Приех покана от правителството на Великобритания да съфинансирам среща на високо равнище в Лондон на тази тема, в която щяха да участват всички държавни глави, експерти и активисти, с които успеем да установим връзка. Решихме да удвоим ангажимента на фондацията към семейното планиране и да го превърнем в свой приоритет. Искахме да възродим в световен план усилието всички жени да имат достъп до противозачатъчни средства, за да могат сами да решават дали и кога да раждат.

Все още оставаше да реша каква да бъде моята роля и какво да направи фондацията. Нямаше да бъде достатъчно само да се свика световна среща, да се обсъжда контрацепцията, да се подпише декларация и да се приберем у дома. Трябваше да набележим цели и да формулираме стратегия.

Обединихме сили с правителството на Великобритания за светкавичното организиране на срещата на върха в Лондон през юли 2012 г., две седмици преди вниманието на всички да се насочи към откриването на Олимпиадата в Лондон в края на същия месец.

Наближаването на срещата предизвика вълна от медийни публикации, които акцентираха върху животоспасяващата роля на семейното планиране. Британското медицинско списание „Лансет“ публикува изследване, финансирано от британското правителство и от нашата фондация, което показваше, че достъпът до контрацепция ще намали с една трета броя на жените, които умират при раждане. Според доклад на организацията „Спасете децата“ ежегодно един милион момичета умират или биват увредени по време на раждане, което превръща бременността в главната причина за смъртността сред момичетата. Тези и други изводи създадоха представа за неотложността на проблема по време на конференцията.

На срещата присъстваха много хора, включително държавни глави. Речите минаха добре и аз останах доволна, но знаех, че успехът ще зависи от това кой ще се обвърже публично с каузата и колко пари ще съберем. Ами ако държавните лидери не подкрепят инициативата? Ами ако правителствата не увеличат финансирането? От месеци ме измъчваха такива тревоги – сходни на опасението, че организираш празненство, на което може никой да не се появи, но със сигурност ще дойдат медиите, за да отразят провала.

Няма да твърдя, че тревогите ми са били напразни – всъщност ме накараха да работя още по-усърдно. Финансирането и подкрепата надхвърлиха и най-смелите ми очаквания. Великобритания удвои ангажимента си към семейното планиране. На конференцията присъстваха президентите на Танзания, Руанда, Уганда и Буркина Фасо и вицепрезидентът на Малави. Те изиграха ключова роля за набирането на 2 милиарда долара от развиващите се страни. В това число Сенегал, където удвоиха финансовия си ангажимент, и Кения, където увеличиха държавния бюджет за семейно планиране с една трета. Заедно се обвързахме с решимостта до края на десетилетието да направим контрацепцията достъпна за още 120 милиона жени чрез движение, което нарекохме „Семейно планиране 2020“ – СП2020. Това беше най-голямата сума, отделяна някога в подкрепа на достъпа до контрацепция.

Само началото

След срещата най-добрата ми приятелка от училище Мери Леман, която ме придружи в Лондон, дойде с мен на вечеря с няколко влиятелни жени, които също присъстваха на конференцията. Изпихме по чаша вино, а аз изпитвах облекчение, че всичко е приключило. След няколкомесечно планиране и тревоги най-сетне можех да си отдъхна.

И точно тогава тези жени ми казаха:

- Мелинда, нима не разбираш? Семейното планиране е само първата стъпка за жените! Трябва да се насочим към много по-амбициозен дневен ред!

Само аз на онази маса бях дотолкова наивна, че да се изненадам – и бях изумена. Не исках и да чувам. Докато си говорехме с Мери в колата на връщане от вечерята, не спирах да повтарям: „Мери, те не говорят сериозно“. Мислех си: няма начин, аз вече давам своя принос и дори това ми идва в повече, а има още толкова много работа само във връзка със семейното планиране, за да постигнем поставените цели. Какво остава за още по-амбициозен дневен ред.

Призивът за още повече усилия ме измъчваше силно след много емоционално посещение в Сенегал няколко дни преди това. Седях в малка колиба с няколко жени и разговаряхме за женското обрязване. Всички те го бяха преживели. Много от тях бяха държали и дъщерите си, докато са били подлагани на същото. Докато ми разказваха, моята колежка Моли Мелчинг, която работеше в Сенегал от десетилетия и в онзи ден ми превеждаше, каза: „Мелинда, няма да ти преведа някои неща, защото няма да ги понесеш“. (Рано или късно трябва да намеря смелост да я попитам какво премълча тогава.)

Онези жени ми разказаха, че всички са се възпротивили срещу обрязването. Като по-млади се опасявали, че ако не обрежат дъщерите си, момичетата никога няма да се омъжат. Смъртта вследствие на кръвоизлив отдавали на зли духове. Постепенно обаче осъзнали, че това са лъжи, и забранили обрязването в своето село.

Бяха убедени, че ми разказват за постигнат напредък, и наистина беше така. Но за да разбере човек в какъв смисъл това е напредък, трябва да знае колко жестока и широкоразпространена беше тази практика все още. Жените ми разказваха за постижението си, но и ми обясниха колко тежко продължава да бъде положението на момичетата в тяхната страна. Разказите им ме ужасиха и аз просто изгубих ума и дума. Усилието им ми се стори безнадеждно и безкрайно, отвъд собствената ми издръжливост и възможности. Отказвам се, казах си.

Предполагам, че на повечето от нас в един или друг момент ни се иска да се откажем. И често установяваме, че отказът е просто болезнена стъпка към още по-обвързващ ангажимент. Аз обаче все още бях в плен на намерението си да се откажа, когато жените на онази маса в Лондон ми обясниха колко много още има да се прави. И за втори път през онази седмица си помислих, че се отказвам. Взрях се в пропастта, зейнала между онова, което трябва да се свърши, и онова, което бях способна да направя, и просто отсякох: не!

И макар че само си го помислих, намерението ми беше най-сериозно. По-късно обаче, когато съпротивата ми започна да се топи, осъзнах, че моето „не“ беше само мимолетен бунт, преди да се предам. Налагаше се да приема, че раните на онези момичета от Сенегал и нуждите на жените по света са толкова големи, че не мога да намеря лек. Не ми оставаше друго, освен да се примиря, че от мен се иска просто да направя своето, да съчувствам на всички жени, на които не мога да помогна, и да запазя оптимизма си.

С течение на времето „не“ се превърна в „да“ и аз проумях какво са се опитвали да ми внушат жените в Лондон. Семейното планиране беше първата стъпка, но тя се изразяваше не само в достъпа до противозачатъчни средства, това беше стъпка за повече сила на жените. Семейното планиране е нещо повече от правото да решаваш дали и кога да имаш деца, то е ключът към преодоляването на прегради, възпирали жените за много дълго време.

Моята голяма нереализирана идея: инвестирай в жените

Преди няколко години в Индия посетих групи за самопомощ, където видях как жените сами си вдъхват сила. Видях как взаимно се насърчават. И разбрах, че началото е поставено, когато жените започнат да разговарят помежду си.

През годините фондацията е финансирала групи за самопомощ с най-различна цел: да предотврати разпространението на ХИВ, да помогне на жените във фермите да купуват по-качествени семена, да улесни жените да получават заеми. Многобройни са причините за сформирането на такива групи, но какъвто и да е първоначалният акцент, когато жените получат информация, средства, финансиране и усещане за своята сила, те просто политат и отвеждат групата там, където искат да отиде тя.

В Индия се запознах със земеделски работнички в група за самопомощ, които бяха купили нови семена и засаждаха още култури, за да подобрят добива от фермите си. Те ми разказаха за живота си напълно непринудено.

- Мелинда, преди живеех в отделна стая. Дори не ми беше позволено да бъда в къщата със свекърва си. Бях изолирана в стая отзад и не ми даваха сапун. Затова перях с пепел. Сега обаче имам пари и мога да си купувам сапун. Сарито ми е чисто, свекърва ми ме уважава повече. Вече ме пуска в къщата. Имам и пари, купих колело на сина си.

Искате да спечелите уважението на свекърва си? Купете на сина си колело.

Защото така се печели уважение. Не по силата на местна традиция. Това е нещо универсално. Свекървата уважава снаха си, защото нейните доходи са подобрили живота на семейството. Когато ние, жените, съумеем да използваме таланта и енергията си и надигнем глас за собствените си ценности, животът на всички се подобрява.

Когато жените получат повече права, семействата благоденстват, благоденстват и обществата. Тази връзка се основава на проста истина: приобщите ли група хора, които дотогава са били аутсайдери, ползата е всеобща. А когато работите в световен мащаб за приобщаването на жените и момичетата, които са половината от населението на всяка държава, всъщност работите в полза на всички членове на общността. Равенството на половете възвисява всички.

Приобщаването и издигането на жените съответстват на особеностите на едно здраво общество: от висока степен на образованост, трудова заетост и икономически растеж до ниска степен на младежки раждания, домашно насилие и престъпност. Правата на жените вървят ръка за ръка с оздравяването и просперитета на обществото. Държавите, в които доминират мъжете, страдат не само защото не използват таланта на своите жени, а и защото са управлявани от мъже, които изпитват необходимост да изключват. Такива държави няма да благоденстват, докато не променят своите лидери и техните възгледи.

Разбирането на връзката между силата на жените и благоденствието на обществата е от огромно значение за човечеството. Въпреки цялото ни разбиране, натрупано благодарение на дейността ни през изминалите двайсет години, това беше голямата идея, която бяхме пропуснали. Моята голяма нереализирана идея. Ако се стремиш да възвисиш човечеството, дай сила и власт на жените. Това е най-всестранната, всеобхватна и високооблагодетелстваща инвестиция в хора, която можете да направите.

Иска ми се да можех да ви опиша мига, в който ме споходи прозрението. Не мога. Беше по-скоро като бавното издигане на слънцето, което ме осветява постепенно – част от пробуждане, споделено и стимулирано от други хора, с които споделяте едно и също разбиране и градивен импулс за промяна на света.

Една от най-добрите ми приятелки, Килиън Ноу, основа организация, наречена „Рикавъри Кафе“, която помага на бездомници, хора със зависимости и психически проблеми да изградят живот, какъвто биха искали да водят. Килиън ме вдъхновява да вниквам по-дълбоко в нещата и е прочута сред приятелите си с един въпрос, който обича да задава: „Какво знаете сега по-задълбочено от преди?“. Обичам този въпрос, защото той разкрива същността на познанието и на развитието. Мъдростта не е натрупване на факти, а по-задълбочено вникване в големите истини. Година след година благодарение на подкрепата и проницателността на приятели, партньори и хора, които са развивали такава дейност преди мен, все по-ясно виждам, че основните причини за бедността и болестите са културните, финансовите и законовите ограничения, които възпират онова, което жените могат – и което мислят, че могат – да направят за себе си и за своите деца.

Ето как жените и момичетата се превърнаха в опорна точка за мен и в сфера на намеса за преодоляване на пречките, които не позволяват на хората да се измъкнат от бедността. Всички проблеми, разгледани в главите на тази книга, са свързани с пола: здравето на майките и на новородените, семейното планиране, образованието на жените и на момичетата, полагането на труд без заплащане, детските бракове, жените в селското стопанство, жените на работното място. Всеки един от тези проблеми се дължи на пречки, възпиращи напредъка на жените. Щом пречките бъдат премахнати, се откриват възможности, които не само спасяват жените от бедност, но ги издигат до равнопоставеност с мъжете във всяка култура и на всяко обществено ниво. Няма друга промяна, способна да допринесе повече за подобряване на положението в света.

Съотношението е толкова безупречно, колкото изобщо е възможно в света на данните. Ако проучите бедността, ще попаднете на обезправени жени. Ако проучите благоденствието, ще откриете жени, които имат сила и власт и я използват.

Когато жените могат да решават дали и кога да имат деца, когато те могат да решават дали, кога и за кого да се омъжват, когато те имат достъп до здравни грижи, когато сами преценяват колко неплатен труд да полагат, когато получават желаното образование, вземат необходимите за тях финансови решения, радват се на уважение на работното място, имат равни права с мъжете и се издигнат с помощта на други жени и мъже, които ни учат на лидерство и ни насърчават да заемаме по-високи постове, тогава жените благоденстват, а семействата и общностите им благоденстват заедно с тях.

Може да възприемаме всеки един от тези проблеми като стена или като врата. Мисля, че аз вече знам по кой от двата начина да ги възприемам. В сърцето и съзнанието на придобилите сила жени днес „всяка стена е врата“.

Нека заедно да разрушим стените и да минем през вратите.


За книгата:

Gates cover

През последните двайсет години Мелинда Гейтс се стреми да помага на нуждаещите се. Многобройните ѝ пътувания я карат да осъзнае, че прогресът на едно общество днес зависи от защитата на правата на жените и на тяхната сила. „Ето защо трябваше да напиша тази книга – заявява тя. – Исках да споделя с вас разказите на хора, които ме вдъхновиха. Мечтая всички ние да открием начини да помогнем на жените да развият потенциала си.“

Затрогващият разказ на една от най-влиятелните жени в света поразява с искреност и изобилие от факти – от стряскащите данни за детски бракове и липса на контрацептиви до неравенството на работното място. За пръв път Мелинда говори откровено за личния си живот и за отношенията си със своя съпруг Бил Гейтс. И убедително показва, че именно сега имаме възможност да променим света. И себе си.

„288 страници, коити вдъхновяват всички нас (включително и мъжете) да се борим още повече за равенство между половете – защото когато жените успяват, успяват всички.“Кристалина Георгиева

„Нуждаем се от това послание повече отвсякога.“, Малала Юсафзаи

„Мисля, че това е една от най-страхотните книги, които съм чел.“Уорън Бъфет

„Когато издигаш ролята на жените, издигаш всички – семейства, общности, цели държави. Този подход е подкрепен с изследване и с безброй примери от реалния живот. В книгата си Мелинда разказва историите на вдъхновяващи хора, които е срещнала чрез работата си по целия свят. Тя работи с данни и онагледява по въздействащ начин въпросите, които се нуждат от вниманието ни – от детските бракове до дискриминацията на работното място. Наричал съм Мелинда нетърпелива оптимистка и ето какво ни предлага тя тук – призив да се захванем с тези проблеми и непоколебима вяра, че разрешаването им е наистина възможно.“, Барак Обама

"Щях да го кажа дори и да не бях женен за автора: „Няма връщане назад“ е страхотно четиво. Една мъдро, откровено и красиво написана книга за това как издигането на ролята на жените издига всички (никой, който познава Мелинда, няма да се изненада). Въпреки че книгата ѝ отне около година, по някакъв начин тя работи върху нея през целия си живот.„Няма връщане назад“ е за жените, които са вдъхновили Мелинда – като се започне от собствената ѝ майка, мине се през колегите ѝ в „Майкрософт“ и се продължи с невероятните учени, фермери, педагози и лидери, с които се среща и днес покрай работата си в нашата фондация.", Бил Гейтс


Препоръчваме ви още:

Да се осмелиш да шофираш

Малкото кафене в Копенхаген

Бал в Мулен Руж

Откъс

Алекс посегна и улови ръката на момичето. Беше студена като лед. Не беше слушала кой знае колко внимателно разказа на Рут, но нямаше как - трябваше да мине през него, за да тласне нещата към следващия етап.

- Колко дълго беше в болница?

- Почти две седмици. Най-напред заздравя раната на главата ми; явно бях изгубила доста кръв. Проблемът беше другото.

Рут се чувстваше неудобно да разказва за другите си наранявания, но Алекс държеше момичето да преживее болката и унижението си още веднъж.

- Колко шева бяха?

Рут трепна.

- Единайсет.

Алекс видя как челюстта на Рут се стяга, докато момичето си припомняше отново ужасите на личния си ад.

- Рут, дори не мога да си представя през какво си минала и много съжалявам, задето те принуждавам да се връщаш към него, но това е необходимо за възстановяването ти в

дългосрочен план.

Рут кимна и впи в Алекс поглед, в който се четеше безпрекословно доверие.

- Кажи ми с твои думи: какво ти отне онова чудовище?

Рут се замисли за момент.

- Светлината.

- Разкажи ми.

- Светлината вече я няма. Постепенно установих, че преди онази вечер виждах всичко, огряно от светлина. Целият свят беше светъл, светлина имаше дори в мрачните и дъждовни дни, а сега зрението ми сякаш се е увредило и виждам света от мрачен по-мрачен. Летните дни не са така ярки, вицовете не са смешни, на никого вече не вярвам. Погледът ми към света и към всички хора – дори и онези, които обичам - се промени завинаги.

- Какво провокира опита ти за самоубийство?

Рут свали единия си крак, преметнат върху другия, седна нормално, после отново кръстоса крака.

- Когато го видях да излиза с кучето от онзи бар, отначало бях шокирана. Не можех да повярвам, че толкова скоро е отново на свобода, че правосъдието ме е онеправдало по такъв начин, но почувствах и нещо повече – тонът на момичето подсказваше, че сега за първи път си дава сметка за онова, което говори. - Разбрах, че никога няма да се освободя от яростта и гнева, които нося в себе си. В жилите ми тече чиста омраза и това ме изтощава безкрайно. Осъзнах, че той винаги ще има власт над мен и аз с нищо не мога да променя това. То ще приключи само когато единият от нас умре.

- Но защо трябва да умираш ти, а не той?

Рут се поколеба.

- Само този вариант е под мой контрол.

Алекс я погледа мълчаливо няколко секунди, после затвори бележника си и го постави на масата.

– Може и да не е съвсем така – почна тя замислено, сякаш идеята ѝ беше хрумнала току-що. Всъщност Алекс насочваше Рут към нея още от първия им съвместен сеанс. - Готова ли си да ми помогнеш да направим един експеримент?

Рут сякаш се поколеба.

- Имаш ли ми доверие?

- Разбира се.

- Тогава искам с теб да опитаме нещо, което може и да помогне. Може да ти върне поне малко от светлината.

- Наистина ли? - попита Рут с най-жалния си гласец.

Явно се надяваше на някакво проклето чудо!

- Да, наистина - Алекс се приведе напред и опря лакти на коленете си. - Преди да започнем, искам да разбереш, че това ще бъде само една визуализация, едно упражнение, в което образите имат само метафорично значение.

Рут кимна.

- Добре тогава. Гледай право напред. Ще изминем пътя заедно. Представи си, че стоиш пред бара, където той ходи да си пие питието, но вече не си жертва. Чувстваш се силна, уверена, правото е на твоя страна. Не дебнеш с ужас да го видиш как излиза от кръчмата, напротив - нямаш търпение да го видиш. Отдавна чакаш тази възможност. Не се криеш в сенките и не се страхуваш.

Гърбът на Рут се поизправи, а челюстта ѝ леко се издаде напред.

- Той излиза от кръчмата и ти тръгваш на няколко метра след него. Маниерът ти не издава заплаха: ти си просто сама жена, която върви по улицата след един възрастен мъж, без да се бои. Пръстите ти се свиват около дръжката на ножа, скрит в джоба на палтото ти. Уверена си и напълно контролираш ситуацията.

Алекс забеляза как погледът на Рут се спря върху ножа за писма на писалището. Идеално.

- В края на улицата той свива по страничната алея. Изчакваш удобен момент, когато наоколо няма жива душа, и ускоряваш крачка. Стигаш на метър зад гърба му и казваш: „Извинете“. Той се обръща изненадано и ти го питаш колко е часът.

При предложението да се изправи очи в очи с нападателя си, дори само в мислите си, дишането на Рут се ускори, но тя преглътна тежко и кимна.

- Когато той вдига ръка, за да погледне часовника на китката си, ти забиваш ножа в корема му с всичка сила. Отново чувстваш допира до неговата плът, но сега ти определяш правилата. Шокиран, той поглежда надолу, а ти правиш крачка назад. Той поглежда лицето ти и едва сега те разпознава. Докато пада на земята, си спомня онази вечер. Кръвта багри ризата му и образува локва под него. Ти отстъпваш още крачка назад и гледаш как кръвта му изтича, и отнася със себе си цялата власт, която той има над теб. Гледаш нарастващата локва и разбираш, че той вече не те контролира. Посягаш и измъкваш ножа от раната. Възвръщаш си контрола, съдбата си. Връщаш си светлината.

Лицето на Рут се изопна. За миг Алекс се изкуши да ѝ предложи цигара.

Замълча съзнателно и изчака минутка-две, преди да продължи.

- Как си?

Рут кимна и откъсна очи от ножа за писма.

- Чувстваш ли се по-добре?

- Интересно, но да, по-добре съм.

- Това беше едно метафорично упражнение, което представляваше визуална презентация на процеса, в който си възвръщаш контрола върху живота.

- Чувствам се много добре, някак пречистена - призна Рут с крива усмивка. - Благодаря ти.

Алекс я потупа по ръката.

- Мисля, че за днес стига. Другата седмица по същото време, нали?

Рут кимна, благодари ѝ още веднъж и си тръгна.

Алекс затвори вратата зад гърба ѝ и се разсмя с глас.


За книгата:

IGRI na ZLOTO

Инспектор Ким Стоун в нова надпревара с престъпен ум в “Игри на злото”

Разкриването на мистерии и вникването в дълбоките дебри на психиката на престъпника са доказано силни черти на британската писателка Анджела Марсънс. Във втората част от поредицата за инспектор Ким Стоун - “Игри на злото” - авторката обрисува нещо много по-плашещо от обикновената проява на зло. В центъра на сюжета стои един истински социопат, перфектно замаскиран като високоуважаван, ценен член на обществото. Може ли дори опитен полицай като Ким да се подведе по това, което виждат очите, или инстинктите ѝ ще решат и този случай?

В “Игри на злото” (изд. "Еднорог") криминалната история се преплита с елементи на психологически трилър - комбинация, която не просто задържа вниманието на читателя. Тя буквално го кара да прелиства неуморно, докато не стигне финала на историята. Всеки почитател на книгите, които търсят причините за всяко действие дълбоко под повърхността на видимото и лесно обяснимото, ще се наслади на книга 2 от поредицата на Марсънс.

За авторката:

Marsons

За написването на “Игри на злото” Марсънс не разчита единствено на завидното си въображение. Тя изследва трудове на клинични психолози, които дават научно обяснение на явления, които са загадка за обикновения човек. Възможно ли е например някои хора да са изцяло лишени от чувство на емпатия и привързаност към живите същества? “Игри на злото” дава отговор на този въпрос,  при това изцяло достоверен.

Анджела Марсънс е популярна авторка на криминални романи, спечелили ѝ милиони почитатели по цял свят. Историята ѝ е забележителна и служи за вдъхновение на младите писатели. Марсънс получава множество откази от издателства - в продължение на 25 години. Тя обаче не се отказва и само три години след публикуването на първият ѝ роман от поредицата за инспектор Ким Стоун “Сподавен писък” от книгите ѝ са продадени над три милиона копия, преведени на 26 езика. Книгата заема пето място в класацията за най-продавани артикули на Amazon UK за 2015 г. Живее в малко градче в областта Уест Мидлъндс в Англия и макар мястото да е често арена на горещи събития в книгите ѝ, Марсънс твърди, че сюжетите ѝ са изцяло художествена измислица. Ето какво споделя  в предговора към книгата: 

“Започнах да пиша „Игри на злото“ с намерението да разкрия природата на същинския психопат. Няколко пъти бях близо до решението да включа в характера на Александра Торн някаква, макар и незначителна слабост, някаква ахилесова пета, която да внушава, че надежда за спасение на героинята все пак има. В крайна сметка обаче останах вярна на факта, че колкото и да ни тревожи и плаши тази мисъл, сред нас живеят хора, неспособни на разкаяние. За наш късмет обаче на света има и хора като Ким Стоун, които застават на пътя на злото.”

 


Препоръчваме ви още:

Започва Пролетният базар на книгата

Убийството е всичко

Да се осмелиш да шофираш

 

Алекс Вукадинов е ученик от 11 клас на СМГ. Владее английски и японски език. Занимава се с програмиране и хардуер от 1 година, а в свободното си време обича да играе волейбол с приятели. Заедно с приятели от училищния клуб по предприемачество, Алекс създава PartyMe - изцяло безплатна платформа, целяща да направи организирането на детски рождени дни много по-лесно, бързо и удобно. Само за 4 месеца в платформата са включени повече от 30 парти места. Наскоро оригиналната идея PartyMe спечели ІІ място на националното състезание за ученически стартъп проекти "Teenovator". Как се става предприемач на 17 – разберете от разговора ни с Алекс:

Математика, японски, английски, програмиране, предприемачество, спорт - какво още не знаем за теб и как намираш време за всичко?

Успявам да намеря време за тези неща, защото съм мотивиран. Независимо колко е трудно, има ли човек силно желание, винаги има и начин. Възприемам нещата, с които се занимавам, като предизвикателства и възможности, но определено не в натоварващ смисъл.

Сред създателите си на платформа за организиране на детски рождени дни - откъде се роди идеята и как се реализира? 

Идеята за PartyMe дойде от затрудненията на доста мои връстници да измислят как и къде да празнуват рождените си дни. Естествено, трябваше да започнем отнякъде и решихме това да бъде от най-малките. Впоследствие искаме да се разширим, за да можем да достигнем до всички. Разработваме я от началото на 2019 и за толкова кратко време имаме добър напредък. Засега сме вкарали 35 места и имаме уговорени срещи с още в близкото бъдеще. Останалите в екипа са мои съученици. Всички сме членове на клуба по предприемачество от "Тийноватор". Имаме ментори и партньори, които ни съдействаха много в процеса на създаването.

60176840 2408332849244258 4713365181567074304 n

Какви бяха твоите рождени дни?

Аз определено съм късметлия, защото всичките ми рождени партита бяха готини и изпълнени с хубави спомени. Най-радостен бях, когато нашите ме изненадаха с първия ми лаптоп.

Имаш по-малък брат, който също така упорито те следва по пътя към успехите. Какво парти би му организирал, ако зависи само от теб? 

Той е много запален по футбола, така че определено ще е нещо по темата. Кристиано Роналдо е негов идол и било много вдъхновяващо, ако го срещне по някакъв начин. :)

Какви други проекти планирате със съучениците ти?

В момента сме много вдъхновени да работим по PartyMe и там влагаме много голяма част от усилията си. Не сме размишлявали върху други идеи засега.

Най-голямата ти мечта? 

Аз съм практичен човек. Нямам някакви конкретни мечти, а по-скоро си поставям цели, за да мога да продължа да се развивам.

Интервюто взе Зарина Василева


Препоръчваме ви още:

Софи, която мечтае да снима късометражен филм

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Марина - фурията, която няма граници

 

Рок баби или рокаджийки в златна възраст – както и да наречеш седемте жени от BabsBg, все ще е необичайно. Жени на 65+, с кожени якета и кубинки, които пеят кавъри на известни рок парчета, не се срещат под път и над път. Не е чудно, че за тях вече са чували и в чужбина. Рок групата от казанлъшки баби се създава през 2018 по идея на екипа на читалище „Искра 1860“ в Казанлък. И правилно! Стига вече стари градски песни. Проектът е толкова неконвенционален, че е грях да не поразпита човек.

Защо баби?

Това е първоначалната идея на музикалния проект, създаден в читалище „Искра – 1860” в Казанлък, който събра възрастните дами, за да ги направи истински звезди. Още повече, че жените са по-последователни, атрактивни, изпълнителни, трудолюбиви…

Каква беше първата реакция сред дамите в зряла възраст, когато обявихте кастинг?

Казанлък и общината бяха рекламно провокирани от проекта. Кастингите обявихме по регионалните медии. Направихме два рекламни спота и плакати, явиха се доста кандидатки с много енергия и оптимизъм. А що се касае до реакцията – да, имаше такава, след като обявихме кой остава в групата.

45664020 1741695662626396 7560573128926035968 n

Колко жени се явиха? Разкажете кои бяха най-забавните моменти от кастинга? Какви песни изпяха?

Явиха се над 60 жени, които получиха творчески предизвикателства от петчленното ни жури - актьорски и музикални задачи. Кандидатките бяха гъвкави и забавни на провокациите, напр. стихотворението „Аз съм българче“ рецитираха като първолак или старец, а песента, с която се представяха, трябваше да я изпълнят като оперна, джаз, рап, кънтри или народна певица. Чухме много патриотични и детски песни, стари градски и фолклор - бяха рядкост.

IMG 1834 ok

Как избрахте точно тези жени?

Критерият ни беше да притежават пластичност и артистичност. Важно за нас беше излъчването им, не акцентирахме толкова на пеенето, защото бяхме наясно, че в процеса на работа, те ще се потопят, с професионалисти, в пеене, танци и .т.н.

IMG 7718 ok

Представете ги с няколко думи.

Първата рок група от баби в България. Това са седем дами в златна възраст - бизнесдами, бивши учителки, счетоводителки, данъчни... Пеещи, артистични и надявам се скоро по-пластични жени, средната им възраст е 68 години. Музиката им е в душите, както обичат да подчертават. 

IMG 2496 ok

Как се отнасят към Вас бабите – като към ръководител на групата или като към внук – месят ли Ви питки, плетат ли Ви чорапи?
(въпрос към Стоян Петров, ръководител на групата) 

С огромно уважение. Очакват ме с нетърпение и вълнение за репетициите, защото аз живея в София и рядко напоследък се виждам с тях, но Стефка Денева ме замества достойно и им помага да разучават песните. БАБСБГ имат занятия по актьорско майсторство, пластика, вокал, публично поведение и реч. Програмата сама по себе си говори, че хората, които работим по проекта с енергия, желание и любов, се отнасяме към всичко твърде отговорно и резултатите са налице. Това е читалищен проект, но целият екип, който е ангажиран с вокалната група, са доказани професионалисти.

IMG 4834 ok

Как реагират семействата, внуците? Фенове ли са?

Определено да! Поставете се на мястото на внука на баба, пееща рок. Някои от внуците са насърчили своите баби към тази изява. Т.е те вече са от най-любимите.

Ще има ли дядовци? Изобщо как дядовците гледат на тази идея и какво мислят за жените си, които пеят в групата?

Проявяват разбиране и се радват. За момента музикалния проект не предвижда алтернативна група.

Има ли сред рок бабите някоя истинска рокаджийка?

Провокираме го в тях.

57589747 1978976592231634 1318408647516094464 o

Как подбирате песните и разучавате репертоара?

Всеки месец - нова песен! Стоян Петров и Боян Христов избират репертоара и правим аранжиментите. Петър Москов адаптира с красиви български думи, текстовете на английски. Почти всеки ден репетираме.

Чували ли бяхте групите, чиито кавъри изпълнявате?

Подбираме да са световни хитове засега. Скоро ще започнем да репетираме и авторска музика.

Колко песни имате вече в репертоара? Какви са бъдещите ви творчески планове :)

Вече са шест. Пеем парчета на Майкъл Джексън, Мадона, Куин, АББА, да запазим в тайна плановете засега.

47124250

Правили ли сте опити да се свържете с някоя от групите, чиито песни изпълнявате?

Имаме такава идея.

Кога ще има турне?

Нека да направим репертоар, върху това работим. Интересът от публиката е огромен. Подготвяме се за тези срещи.

Как ви се вижда Евровизия като цел?

Бихме обмислили такова предложение.


Както разбирате, дамите от BabsBg репетират сериозно, разучават и трупат репертоар, записват в студио, вземат уроци по актьорско майсторство и танци. Освен това вече имат международна известност, с каквато малко родни рок групи могат да се похвалят. В края на краищата "Дойче веле" не пишат за кого да е. Чакаме турнето, за да ни облъчат с енергията и таланта си. Феновете могат да следят изявите им на страницата BabsBg

А междувременно, БНТ, поканете BabsBg да ни представят на Евровизия!

Интервюто (от целия екип) взе Янка Петкова

 

Препоръчваме ви още:

Когато баба ти е хакер

За бабите с любов!

Каква баба ще излезе от теб? Да му е мислил дядото!

 

Автор: Мария Пеева

Вчера бяхме на рожден ден. Ама класически голям рожден ден - с много гости, с музика, с танци, с речи и голяма торта. Чудесно си прекарахме, но сега друго искам да ви разкажа.

Сред гостите имаше една двойка на около 50, познавам ги, съседи са ни, но не се виждаме много често. Може да се каже, че ни събират рождени дни на общи приятели. Те са симпатично, много интелигентно семейство, и двамата хора с професии, с пораснали деца. Изглеждат добре, поддържат се, но не са от хората, които на 50 откриват силикона, тръгват на фитнес, и си купуват порше, ако разбирате какво имам предвид.

Та тази симпатична двойка кротко си седеше на масата, смееха се, говореха си с другите гости, виждаш обикновено семейство с трийсетина години брак, нищо повече. Докато не започна веселата част с танците.

Първа скочи жената, изпревари всички, даже и момичетата с красивите рокли и изящните фигури.

- Виж ти, - казах си. - колко е хубаво душата ти да танцува.

Ама на тази жена не само душата й танцуваше, а цялото тяло. Направо професионално. Но изумлението ми не приключи дотук. Минути по-късно до нея се изправи и мъжът й, този петдесет плюс стабилен едър човек и двамата като почнаха едни стъпки, то не бяха завъртания, приклякания, премятания, скоци, и то на всякаква музика. Няма бавно, няма бързо. Завладяха дансинга, ви казвам.

Изпълних се с безмълвно възхищение. Ама как досега не съм ги забелязала тези двамата колко са добри! Как съм пропуснала!

 

Не знам дали съм ви споменавала друг път, ама моята голяма, голяма мечта е един ден ние двамата с Пеев също като на кино (ех, “Усещане за жена”) да се понесем в страстната прегръдка на танца под звуците на “Vacanze Romana” в лъчите на залязващото слънце на някой безлюден средиземноморски плаж. Сигурно ви звучи много смешно тая мечта, предвид факта, че съм стабилна матрона, майка на 4 деца, а и баба вече, но какво да ви кажа? Всеки луд с номера си. Та моята мечта е такава - с Пеев да се научим да танцуваме танго. Напомням му от време на време, той ме реже. Танците не са му сила и нищо не е в състояние да го убеди. Все намира начин да ми откаже. Помня, веднъж му показах едно великолепно видео, в което двама влюбени танцуват и му се примолих с най-убедителния си тембър - онзи на мъркащо котенце, сгушено в розова кошничка на бродирано памучно одеялце.

- Хайде бе, хайде бе, мило. Нека да тръгнем на танго, знаеш ли колко ще сме СЛАДКИ?

А той ме отряза.

- Меро... Теб те знаем, но аз мога да съм всичко друго, ама не и СЛАДЪК.

И така моят несладък съпруг ми отказва - вече години наред. Но аз не губя надежда.

По някое време танцувалната двойка седна да си отдъхне, а аз ги поздравих.

- Прекрасни сте! Не знаех, че танцувате. Да не би така да сте се запознали едно време - в някоя школа?

- Нищо подобно. - отговори ми дамата. - Наскоро се записахме на курс за двойки, наблизо тук в едно училище го организират. Много бързо напреднахме, учителят е чудесен. Иначе аз обичам да танцувам, но мъжът ми нищо не умееше.

- Ванка, чу ли! - възкликнах - И той е бил ДЪРВО като теб!

Малко конфузно се получи, но те си ме знаят, засмяха се. А физиономията на Иван се опъна, знаеше какво предстои.

- Ама наистина беше дърво. - каза съпругата. - В неделя от пет часа е. Елате ако искате, ще ви хареса.

Погледнах Пеев умолително.

- Ванка, ми да отидем да видим?

- Не. - отсече той.

- Поне веднъж?

- Не.

- Може само да погледаме?

- Не.

Имаше един Иван

imashe

Впрегнах всичките си тайни оръжия. Тоест, обгърнах голямата му мъжка длан с моите две малки ръчици, отметнах коси, повдигнах леко рамене, усмихнах се многообещаващо, погледнах го косо с ОНЗИ поглед и запърхах с мигли като пеперуда. Този номер винаги работи при Иван, винаги. Така преди 20 години го убедих да се преместим в София, а преди една година - да си купим къща на село. Той просто не може да откаже на "пеперудите". По-силно е от него.

- Ванка… Аз много искам да ходим на танци. Много. Обещал си ми на моя 50-ти рожден ден да танцуваме танго. Моля те, хайде да отидем тази неделя и само да опитаме.

Известно време мълча и пуфтя, което ме изпълни с надежда. После само мълча, което леко ме притесни. Предпочитам да пуфти - това означава, че се опитва да надвие себе си. Любовта прави чудеса, знаете.

- Меро… Не е моето нещо това.

- Знам бе, Ванка, ама обещавам ти, ще направя всичко за теб, каквото кажеш! Моля те, моля те, моля те!

В този миг видях как устните му се свиват да отронят отново НЕ. И преди да се усетя какво казвам, избълвах:

- Слушай! Ако се съгласиш да дойдеш с мен на танци, ЩЕ НАМЕРЯ БИЛЕТИ ЗА ФИНАЛА НА ШАМПИОНСКА ЛИГА В МАДРИД.

Мили боже! Защо изобщо казах това и как ми хрумна! Ами сега?

Изражението на Пеев се смени. Напрегна се някак. Извинителният поглед, с който се канеше да ми откаже, изчезна и футболният запалянко изскочи на преден план.

- Ще намериш ли?

- Да.

- И затова искаш да ходя с теб на танци?

- Да, една година.

- ЕДНА ГОДИНА ЗА ЕДИН МАЧ?

- Ливърпул, Ванка.

- Не може ли просто да ти подаря нещо? Да се откупя един вид?

- Не, една година танци. Само в неделя е все пак.

Футболът - този омразен спорт

b7e607e23f1646b9ce9f7d0da4fbe580 XL

Позамисли се.

- А ако на втория път треньорът каже, че не мога да идвам?

- Никой треньор не би казал такова нещо.

Засмя се.

- А представи си, че все пак каже. Представи си, че ми заяви: „Г-н Пеев, моля ви да не идвате повече, защото пречите на цялата група.“

Обаче аз добре си познавам мъжа.

- Ванка, ако разбера, че си ПЛАТИЛ на треньора, за да те изгони, просто ще намерим друг курс.

И в този чудесен, прекрасен миг той осъзна, че съм го хванала натясно и просто се предаде.

- Добре. Имаме сделка. Една година танци срещу билети за финала на Шампионска лига в Мадрид.

И така.

На път съм да сбъдна една стара, стара мечта.

Самолетните билети са купени, резервирала съм и спане.

Сега остава само да намеря билетите за мача, по възможност без да се налага да си продам колата за тях.

Идеи? Някой? Нещо?

 

Прочетохте ли

Да си поговорим за любовта... отново

Решението за финансиране на Специализираната болница за активно лечение по детски болести "Проф. Иван Митев" бе оповестено от министъра на здравеопазването, след срещата на представители на здравното заведение с премиера. На предстоящото заседание на Министерския съвет Кирил Ананиев ще внесе постановление за отпускане на средствата, които са предназначени за лечение на пациентите и увеличение на заплатите на работещите там.

Изповедта на един "убиец в бяло"

769b00b1ac8a825dda9a097a96ed7078 XL

Припомняме, че срещата на представители на специализираната педиатрична болница се проведе след серия от протести, които организираха работещите в нея. Те настояват за:

1. Специален национален статут на настоящата единствена детска болница в България, както и свързани с това механизми за допълнително финансиране на дейността. Това означава болницата да не бъде търговско дружество, а да бъде лечебно заведение с гласуван бюджет и ясен ангажимент от страна на държавата да осигурява финансиране за качествена диагностична и лечебна дейност. 

2. Да се премахнат лимитите от страна на НЗОК в детското здравеопазване изцяло

3. Достойно заплащане на служителите в болницата - осигуряване на заплати, с които не само да се оцени труда на специалистите, а и да се привлече достъпно нов персонал, за да могат да продължат работата си.

Когато си прекалено уморен да се бориш за себе си

79fb78d76f4028fb13a8ce228606e3c7 XL

Вчера, след консултациите с представители на МЗ и НЗОК, председателят на БЛС д-р Иван Маджаров съобщи, че ще бъдат завишени цените на клиничните пътеки в педиатрията, а местата за специализантите по неонатология ще бъдат увеличени. Днес беше оповестено и отпускането на над 1 200 000 лв. за 15 апарата за дихателна неинвазивна реанимация и 50 кувьоза, които ще бъдат предоставени на държавни и общински болници.

Снимка: offnews.bg

Прочетохте ли

Преглътнахме много, но вече не искаме

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам