Автор: Мария Пеева

В полите на Пангео са накацали като чайки по дюните китни малки селца с приветливи къщи, всички до една с поглед към морето, което се е проснало на десетина километра от тях. В ясните летни  дни издължения зелен силует на Тасос радва окото, а в синята морска шир кротко се поклащат рибарските лодки. Нощем щурци и цикади се надпреварват да възпяват тишината, а насреща от острова примигват стотици светлинки от безбройните вили и  къщи за гости. Наесен туристите си отиват, а местните жители отдъхват облекчено и се залавят с обичайните си занимания - първо обират лозята, а после идва ред на маслините.

В едно такова селце преди някоя година се засели и нашето шумно българско семейство, стегнахме къщата, разчистихме двора и започнахме да идваме - първо само за лятото, после и за Коледа, а впоследствие и поне два пъти месечно. Стана си нашето село. От баба ми знам, че някога семейството й се преселило от тези краища, точно откъде нямам представа, но ми е приятна мисълта, че тук е имало моя кръв и не знам дали си внушавам, че затова припознах този край като свой втори дом. А може би просто човек свиква бързо с хубавото. Миналата година събрахме 150 кг маслини от двете огромни стари дървета в двора и си произведохме 13 литра чист студенопресован зехтин. Вкусът на пресния  зехтин не може да се сравни с нищо, а цветът му е бистрозеленикав и с леко ухание на трева и чистота. Препичаш филийка, капваш отгоре и отново си прегладнялото дете, което тича за циганска баница при баба си.

Селските хора не са като градските. От мига, в който разбраха, че не сме туристи, усмивките станаха още по-широки, а вратите се отвориха. Говорим на различни езици, но езикът на гостоприемството е ясен за всички. Тук по дворовете асмички няма, защото всички притежават лозя извън селото. Всички освен нас. Затова узрее ли гроздето, пред входната врата ми оставят цяла щайга, всяка седмица по една, дори не знам от Христос ли е, или от Йоргос. Другият Христос (половината ми съседи са Христос, другата половина Йоргос, което доста облекчава комуникацията) пък ни носи всяка Коледа чувалче с киви. Нашата цитрусова градина още е млада и едва събираме по два-три килограма лимони и портокали, но Урания праща съпруга си да ни подаде през оградата от техните смокини, а тиквеното й сладко е вкусно като рачела, който правеше баба ми едно време.

Всичко това е прекрасно, но най-прекрасното тук е спокойствието. Когато миналата година доведохме Митко, пътешественикът, нашият канадско-доминикански роднина, в  селото, той часове наред обикаляше малките улички със стари каменни къщи и сенчести дворчета, спря пред високата църква, селските кръчмички с дървени столове, по  които са насядали старците да поиграят табла, пекарната на центъра, “модерното” кафене, което събира младежите с моторите, а накрая се прибра у дома, седна на верандата и  впери поглед в морето.

- Харесва ли ти? - попитах го. Искаше ми се да чуя мнението му, говорим за човек, който не просто е видял целия свят, ами е поживял в различните му краища.

- Тук има хора -  каза той замислено - които цял живот не са излизали от това селце. Цял живот. Тук са се родили, венчали, създали деца и тук ще си умрат. И колко доволни изглеждат от това. Виж им спокойните лица. Тези хора са щастливи по начин, по който ние, вечно търсещите, никога не можем да бъдем.

Това е усещането ни тук. Сякаш времето е спряло и нищо, което се случва някъде там, в големия далечен свят, не може да ни застигне. Дали е от Пангео, дали е от морето, дали е от старите дървета в двора, но този дом ми е по на сърцето от всеки друг, в който съм живяла. Блазни ме мисълта някой ден да бъда една от местните старици, с хиляди бръчици по лицата, повече от смях, отколкото от грижи, които шумно ме канят на кафе и баклавички.

“Ела, ела, Мария”. 

Как да не ги разбера?  

На снимката виждате "преди и сега". Бавно и спокойно, сега-сега, както казват тук правим дома на мечтите си.