Анна Наринска се занимава с изкуство и журналистика. Прави впечатление на супер майка, от тия, с които едновременно можеш да коментираш новините, да избираш модерни маратонки, да спориш за феминизма и рапа. Въпреки това честно си признава, че възпитанието невинаги й се удава с лекота. Има обаче свои възгледи, които могат да бъдат полезни на всеки родител с тийнейджър.

Пубертетът беше тежко изпитание за всички ни и най-вече за децата. Беше време, когато смятах, че бунтът в пубертета е легенда, измислена от хора, които са се провалили като родители. Аз самата бях отличничка, любимото ми занимание беше да стоя в ъгъла и да слушам разговорите на възрастните, когато гостуваха приятели на родителите ми. Брат ми беше по-скоро хулиган, но и той нямаше особени конфликти с нашите. Струваше ми се, че щом те твърдят нещо, значи е правилно. Все пак са по-умни. Всъщност така смятам и до днес. Но един ден моите деца влязоха в пубертета и настъпиха онези „страшни усложнения в отношенията“, които се случват когато човек започва да разбира своята отделност. Аз съм майка и не мога да се примиря с това. Не мога да се заставя да бъда демократична в общуването с децата. Смятам, че знам нещата по-добре (това все пак е истина). На огромно количество решения на децата ми, когато бяха на 14-15 години отговарях с „Глупости!“. И започваха скандалите. Сега, след години размисли по темата, съм им благодарна, че не ме изключиха от живота си. В крайна сметка намерихме свои начини, без да се променяме, да не навлизаме в чуждата територия. Все пак и досега, дълбоко в душата си, смятам, че когато пораснат ще разберат за колко много неща съм била права – къде да учат, с какъв спорт да се занимават и т.н.

За тийнейджърите опасните приключения са страшно важни. Не толкова отдавна с приятелките ми организирахме поход на майките против наказателните мерки срещу 17-18-годишните, смятайки, че все още са деца. Не усещат опасността, движат се по ръба на закона, лесно се увличат. В литературата разликата между възрастен и дете се описва приблизително така: „Душата ти остарява, когато вече не искаш да прескачаш огради.“ Обвиняваха ме, че "обективизацията на тийнейджърите“ е някаква презумпция в главата ми, че те не са особено умни и не могат да вземат решения за себе си. В крайна сметка не е важно дали това е така или не. Продължавам да смятам, че 16-17-годишните са по-скоро деца. Има и някои съществени различия –вече могат сами да връзват обувките си или да пътуват с метрото – въобще това са най-съвършените деца (надявам се синът ми да не прочете това).

Майчинството води до сериозни деформации

Има много въпроси, свързани с детето, които трябва да се решават бързо. Трябва да постъпи в университет, а за целта първо трябва да се яви на матури. За да си вземе матурите (освен ако не е някакво целенасочено дете, което от самото начало знае какво иска, на чиито родители завиждам) трябва да избере изпитите, които ще държи. Да започне да се подготвя за тях. Родителите започват да му висят на главата и да го натискат да се подготвя. Започват и конфликтите, защото все още децата, които много обичат да учат, са твърде малко. На 16 започват първите им връзки, любови и т.н. и изобщо не им се иска да седят над книжките. Излиза, че на 17 човек трябва да направи важен избор, а в същото време му се иска само да се разхожда на лунна светлина. Често се налага да решават родителите, но моментът, когато не можеш да вземаш решения вместо тях вече е много близо. И един ден ще бъдеш принуден да кажеш: „Нищо не мога да направя, все пак той е голям човек, който живее както иска.“ Смятам, че имам супер талантлива дъщеря, която дълги години принуждавах да ходи на рисуване. В някакъв момент тя просто каза, че повече няма да ходи. Разбира се, аз се ядосах, после се взех в ръце и се принудих да млъкна, макар че и досега съжалявам за тази пропусната възможност.

Психолозите, с които се срещах, ми казваха: „Оставете ги!“ Как да ги оставя? Всички теории, които ни предлагат, за съжаление рядко се отнасят до практичните неща, които е длъжен да прави родителят. Ето твоят син иска да се занимава с кикбокс. Нормално е да допусна, че някой може да му разбие физиономията. Как тогава да го оставя? Това е детето, което обичам, а някой може да му обезобрази лицето. Аз изобщо не харесвам агресивните спортове, смятам че и без това агресията в живота ни е достатъчно и не вярвам, че това е начин да я освободиш. Но съм длъжна да се примиря, че ще ходи в клуб, където всички са сякаш специално избирани със счупени носове. Дори на практика да го пусна, как да го пусна с душата си. Единственото, което мога да направя, е да млъкна. Всъщност дори и да млъкна лицето ми издава всичко. Разбирам, че трябва да се опитвам да проумея в какъв свят живее детето ми и какво иска. Но да го оставя – що за глупост! Само равнодушната майка може да го направи.

Най-важното, за което съжалявам, е че съм си позволявала да крещя на децата си. През цялото време ми се струваше, че не мога да им обясня добре какво искам да кажа. А е толкова очевидно! Мислех си, че ако им го кажа по-силно, най-накрая ще ме чуят и разберат. Много често изключваме човешкото от представите си за това как да се държим с децата. Но все пак сме хора, а не роботи. И ако си мечтал дъщеря ти да рисува, ако обективно преценяваш, че има талант, а тя захвърля всичко – крещиш. Бих се респектирала от жената, която ще свие рамене и ще каже спокойно: „Не искаш, значи не искаш.“

"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси

Никога не съм се разочаровала от децата си. Случва се да се разстроя. Не защото съм се надявала, че синът ми ще докаже теоремата на Ферма или ще скочи 4 метра, или защото съм се надявала дъщеря ми да е новата Фрида Кало. Може би това е свързано с факта, че в известен смисъл надценявам децата си. Виктор Франкъл беше казал, че възхищението ни от някого трябва да е два метра по-високо от реалния му ръст. Това е вярно. В този смисъл аз може би твърде много се възхищавам на децата си. Смятам, че могат всичко, а си губят времето с дреболии.

Децата не са длъжни да споделят убежденията ми. Напротив – непрекъснато спорим. Има един комикс – двама родители-хипита седят в кухнята и си говорят: „Срещу какво ще протестират сега децата ни? Ние вече всичко им разрешаваме. По-малко ограничения – добре. Чаша-две вино - нормално е. Секс – прекрасно. От какво да са недоволни?“ В това време се отваря вратата, влиза хлапак и казва: „Смятам, че правителството трябва да управлява с твърда ръка, и че армията е важна част от държавата.“ Те скачат и започват да крещят: „Изчезвай. Вън от дома ни!“ В известен смисъл такъв е нашият опит. И в това няма нищо лошо. Аз обичам да имам опоненти дори в дома си. Разбира се, важно ми е деца да споделят някои мои убеждения, но не си представям момент, в който бих могла да кажа: „Щом смяташ така, повече не идвай в дома ми!“.

Понякога децата се държат като истински садисти. Какво му струва на 14-годишното дете да звънне на родителите си и да каже, че е живо и здраво? Поне есемес да прати! Или да си вдигне телефона, когато мама звъни и нервно пита: „Къде си?“, но те дори това не правят. Това е садизъм. Истински садизъм! Нещо не срещам родители, които да описват тези тревожни моменти, а деца, които се оплакват какви травми са им били нанесени в детството има колкото щеш. Сега стана модерно да се пише, че за всичко лошо, което ти се случва, са виновни травмите, нанесени от родителите ти в детството. Как не са те разбирали, как са те потискали, не са ти позволявали едно, второ, трето, пето… Кой знае защо не виждам никакви спомени на родители за това как са ги тормозили децата им, ето какви времена дойдоха.

Децата искат майка им да е нормална. Синът ми например въобще не одобрява как изглеждам, защото на него му харесват нормалните майки – с дълги коси, женствени. Когато в едно издание писаха за това как се обличам, той беше много недоволен и ме попита защо изобщо се показвам. Когато си поне малко известен, все ще се намери някой да напише някоя гадост за теб в интернет, а децата го виждат. Веднъж някой му беше писал в инстаграм, че майка му е хипстър. Тогава разочарован ме попита: „Защо изглеждаш така, всички смятат че си някакъв абсолютен битник.“ Това е нещо обичайно при децата. В книгата си „Макара със син конец“ Ан Тайлър (американска писателка, носителка на Пулицър) разказва как тийнейджъри и тяхната майка отиват в магазин. Тя е забавна, екстравагантно облечена. В супермаркета звучи музика и майката започва да потропва в такт, държи се свободно и според нея – мило. Децата обаче я обсъждат помежду си: „Какво прави, защо се държи така, хората я гледат!“ Случвало се е и мен да оглеждат и съм забелязала, че на децата ми това не им харесва.

Тези луди, луди майки

Престанах да пиша за децата си в социалните мрежи, защото не го одобряват. Това е друга необятна тема – родителите, които имат активно онлайн присъствие, и децата, които страдат от него. Всъщност не мисля, че някого особено му харесва. Но по отношение на децата си ние имаме някакво чувство за собственост – в края на краищата носила си го 9 месеца в себе си, родила си го в мъки, после си му бърсала задника – все пак си заслужила да напишеш нещо за него във фейсбук. А всъщност не е така. Дори снимките им не поствам, защото се сърдят, макар че понякога не мога да се удържа.

Да се смяташ за специален не е лошо. Срам ме е да го призная, но е истина. Аз учих в ужасно училище. Бях единствената еврейка в класа. Не бях пионерче, нито комсомолка. Родителите ми и тогава бяха религиозни, а аз не исках да членувам в организация на атеисти. Всички се опитваха да ме превъзпитават, защото заради мен падаха показателите на училището. Това много ми помогна, закали ме, винаги съм живяла с разбирането, че в някаква степен съм особена. Може би дразнех много хора, но в живота това много ми помогна.

Единственото, от което истински се страхувам е да не се отчуждим. Прекрасно разбирам, че това е възможно. Синът ми официално ми заяви, че миналата година е била последната, в която сме ходили на почивка заедно. Ужасно се страхувам отношенията ни да не станат формални, а децата ми да се чувстват задължени веднъж седмично да звъннат на мама. Не знам какво да направя, за да го избегна. Може би трябва само да ги обичам, без да се натрапвам, а аз не го мога. Вероятно трябва да се подготвя някак за това. Но засега непрекъснато се удивлявам: как така, те са вече големи, а продължаваме да се забавляваме заедно. Изобщо децата са нещо много интересно. Пред очите ти се развива истински сериал – човек расте, променя се, става странен и интересен. Заедно с него в ежедневието ти влизат други млади хора и още толкова много неща – училището, образователните реформи, влюбванията. Изведнъж в живота ти се появяват нови теми.

Препоръчваме ви още:

8 часа насаме със себе си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни