Автор: Марина Комисарова

Надявам се, този текст да не го четат "децата", които отдавна са навършили 20 или дори 40 години. Истинските деца също не бива да го четат. Това е текст за родители или бъдещи родители.

Ако някои вече са пораснали, но все още се изживяват като деца и споменават родителите си с обида или за да ги критикуват, нищо няма им помогне. Възможно е те да са отпадъкът на еволюцията. Еволюцията експериментира непрекъснато и има всякакви химери, но те са нежизнеспособни и се оказват на боклука. Инфантилите винаги ще бъдат изхвърлени на боклука. На тях им е трудно да си изкарват прехраната, а ако имат средства от родителите си, обикновено ги инвестират в някаква зависимост. Любовта и приятелството за инфантилите са загуба на време, защото създават постоянен стрес и сривове. Енергията и парите на родителите им запълват всякакви дупки. Границите им са решето, а ресурсите – нищо.

Ако някой иска да развали детето си, трябва да се постарае да го отгледа като инфантил.

Инфантилът е възрастен, който не е развил основните си жизнени функции. Основната жизнена функция на всяко живо същество е не да си отваря устата, а да си намира храна. Ако само отваря уста, скоро ще стане храна на някой друг или ще го хранят, за да го изядат по-късно. Социалните животни, към които се отнася човекът, добиват храната си колективно, разделяйки функциите. Това се нарича специализация.

При разумните животни прехрана не е само храната. Човек има нужда от впечатления, емоции, информация, за да може мозъкът му да работи пълноценно и да не умира. Ако поставим хамстер в малка клетка, без въртележка, сърцето му бързо ще затлъстее и животинчето ще се разболее. Ако лишим човека от емоционално и информационно натоварване, много скоро мозъкът му ще затлъстее, няма да може да образува нови невронни връзки и ще заболее.

Повечето възрастни инфантили полудяват от недостиг на положителни емоции. Скучно им е. Искат ярък, наситен живот, но не могат сами да си го създадат. Не могат да си осигурят тази важна "храна". Блъскат си главите в чуждите огради и се опитват да отмъкнат за себе си някой или нещо, за да си създадат преживявания или емоции. Животът на инфантила е тежък и много нещастен.

Епидемията на разглезването

Сега ще ви разкажа как родителите правят от децата си инфантили, произвеждат личностни инвалиди и защо в последните 20 години това се случва все по-често.

В основата на всичко е неправилно разбраната идея за безусловната любов. Безусловната любов се подменя с безусловно одобрение и безусловна похвала. Вместо „обичам, дори да не одобрявам“ се появява „обичам, затова винаги одобрявам“.

Това не е случайна грешка в разбирането. Това е обща характеристика на времето ни – правото на всички малки и бедни на опека без граници. Либералното мислене се изврати, стана доминиращо и балансът беше нарушен (истинският баланс винаги е динамичен и се постига с единство и борба на противоположностите – това е диалектика). Правото на опека без граници и безусловно одобрение не помага на малките и бедните да растат и да се обогатяват, а пречи, защото прави ролята им комфортна и изгодна, създава широка положителна подкрепа на тази роля, вместо да те кара да се измъкнеш от нея. Някога за родителите е било очевидно, че мисията им е да подготвят децата си за живота им на възрастни. За всички беше ясно, че ние учим децата да бъдат възрастни във всички смисли – не само във физически и интелектуален, но и в емоционален.

За физическата подготовка всичко е ясно, никой не държи децата си в кошарката до петгодишни; учим ги да ходят, дори да плуват от ранна възраст, ако не ги мързи. В интелектуален план също всичко е ясно, никой не иска детето му да изостава от другите деца и със започване на училището да се окаже на дъното. Почти всички знаят, че системните двойки отвращават детето от ученето. Вярно, някои се опитват да хитруват и търсят училища, в които няма оценки поне в начален курс. Оценките обаче не може да се премахнат, те все пак съществуват в одобрителните или неодобрителните погледи и реплики на учителите и съучениците. Липсата им лишава децата от ясни ориентири и предизвиква тревога. Не можем да запушим устата на всички и да ги заставим да смятат детето ни за умно. За никакви пари не можем да купим постоянно социално одобрение за детето си.

Много родители обаче са уверени, че безусловното одобрение формира характера, вътрешната устойчивост на личността.

Те си го представят така. До пет години детето не чува критика и не се съмнява, че е цар на света. Родителите го обгръщат с безусловно приемане. После, когато се срещне със суровия живот, то винаги има едно свое вътрешно островче, което му помага да бъде уверено в себе си, да се обича, защото е било достатъчно обичано в детството. Ето каква дяволска идея се върти в главите на поддръжниците на безусловното одобрение. Те мислят, че травмите развалят човека, а под травми разбират всяко неодобрение. В стремежа си да го предпазят от неодобрението, те мислят, че формират стабилна висока самооценка, така си представят вътрешната устойчивост. Внушено превъзходство. Залепена на главата корона. Повечето родители не успяват да предпазят детето от собственото си неодобрение, избухват, конфронтират се с него по различни поводи. После се разкайват и се стараят да са още по-одобряващи. Много от тях се стремят към това, някои дори се доближават до него.

Стремежът на родителите към безусловно одобрение разваля децата. Дори да не ни се получава много добре, но да се стремим към това, ние вече разваляме децата си.

В реалния свят безусловно одобрение няма. Както няма училище, в което се пишат само високи оценки. Може да подкупим учителя и той да пише само шестици, но те ще си останат тройки и детето ни ще го вижда в очите на преподавателя и съучениците си, във фалшивите им усмивки. Още по-ясно ще усети това, когато бъде поставено в конкурентна среда. А ако успеем да създадем около него един напълно изкривен свят, в който за всичко, което прави, ще получава одобрение, ние ще отгледаме не просто болна личност, а психично болен.

Слънчице или Кралят Слънце

Личността на човека е способността му да управлява поведението си и да намира мотивация за социални успехи.

Тя се формира постепенно, от ранно детство, както се формира интелектът (способността да четеш, смяташ, обобщаваш, анализираш, възпроизвеждаш и създаваш); както се формира тялото (умението да ходиш, бягаш, скачаш, да си служиш с предмети). Личността се оформя постепенно, не израства изведнъж.

Може и изобщо да не възпитаваме детето си, личността му ще се формира сама, но при едно условие – ако му създадем адекватна среда вкъщи, среда, която много прилича на реалния свят.

Тъй както в детската стая има шведска стена и детето се катери по нея, за да направи ръцете и гърба си силни, личността трябва да получава ежедневно натоварване, да разрешава задачи, за да се формират личностните навици. Всички родители знаят каква е ползата от спорта и закаляването, ползата от обучението, но малко разбират, че личността не е някаква абстракция, не е душата или нещо подобно, а комплект от конкретни навици. Основният навик на личността е да се справя със социалния стрес, с неодобрението на околните, с чуждите и собствените очаквания и с различните прояви на фрустрация (разочарования, тревожност, скука) и прояви на зависимост (зацикляне, компулсивност, истеричност). Ако детето се учи да управлява енергията (мотивацията) и вниманието, ако се учи да приема реалността, не се крие от нея, само се справя с разочарованията, тревогата и скуката, значи се формира успешно като личност.

Ние не можем да направим това вместо него, но можем малко да му помогнем. Или поне да не му пречим.

Много родители разбират помощта като нещо, което трябва да направят вместо детето, но на практика пречат. Да пречиш на детето да стане личност е все едно да го храниш със сонда, вместо да се научи да яде, или да го вържеш за стола, вместо да го оставиш да проходи. Детето има потребност да се движи, светът около него постоянно му създава стимули, ръчичките му се протягат към предметите, очите търсят нови впечатления, растящият мозък го подтиква да взаимодейства със света, а ние го заобикаляме с възглавници и не му позволяваме да се движи.

Това правят родителите с безусловното одобрение - лишават гъвкавата, растяща малка личност от нормалната реалност, която може да й помогне да се формира като силен и устойчив човек.

И точно както вечно навличащите детето родители, стерилизиращи по няколко пъти дневно играчките му жънат плодовете на изнежването и слабия имунитет, така и безусловно одобряващите, получават вместо млада личност, кълбо от тревоги, истерии и неувереност. Само че е второто е по-лошо.

Както и да стерилизираме всичко наоколо, колкото и да навличаме детето, микробите все пак ще го намерят и имунитетът все някак ще се формира. Докато за личността може да създадем идеална оранжерия и детето изобщо да не разбере какво е социум. Можем от сутрин до вечер да го хвалим, да го държим в стаята с розови понита, а хората, които ни посещават, да насърчаваме да ни пригласят. Навън може да го водим за ръка и да компенсираме всеки стрес, дори и най-малкия. Ако се постараем повече, можем да му създадем малък остров, далеч от истинския живот и да го направим напълно нежизнеспособно.

Разбира се, в пубертета ще ни го върне, ще ни намрази. Инфантилите винаги мразят родителите си. Ние няма да можем да подменим света му, колкото и да ни се иска да го погълнем и да си го присвоим. Много скоро ще се окажем скучни и глупави „пенсии“, за разлика от интересните връстници.

Дали родителите са свръхтолерантни?

За връстниците

Най-привлекателни и харизматични ще бъдат не тези, които най-добре се учат, дори не тези, които имат спортни успехи, а тези, които са най-спонтанни. А най-спонтанни са хората, които умеят да поддържат спокоен, автономен, стабилен енергийния си поток; не се разстройват от неуспехите си; шегуват се във всяка ситуация; уверени са в себе си; изпитват емпатия и самоуважение. Ето кои стават лидери в детските общества и във всяко друго общество.

Разбира се, училището и спортът също формират личността. Налага се да се сблъскаш със стрес, с конкуренция, да опитваш да се справиш с тях, да се мотивираш, да се подкрепяш. Способността да се подкрепяш и мотивираш определят личността. Детето трябва да се учи да се мотивира, да разчита на себе си, а не на нас или на другите. Всичко наоколо го заставя да формира своята личност, но ние сме в състояние войнствено да се сражаваме с действителността и постоянно да пречим на училището и спорта да възпитат детето ни. Може като квачки да кръжим наоколо и да управляваме учители и треньори така, че детето ни да получава безусловно одобрение. Възможно е дори да успеем, за нещастие на детето си.

Става дума за майките. Основно. Малко бащи са такива, особено по отношение на синовете си. Тях също ги повлича модата на безусловното одобрение, но в значително по-малка степен от майките. Това също е актуален проблем – конфликтите в семейството заради възпитанието на детето. Вместо да ни обединяват, децата ни изправят един срещу друг – майката-квачка срещу бащата, който е против безусловното одобрение. Случва се бащите да се опитват да общуват с разглезеното от майката или бабата дете и да започнат да се държат строго. Тогава вече майката няма никакви съмнения, че трябва да се избави от този родител или поне меко да го изолира, ако е полезен в материален аспект.

Защо много майки стават страстни привърженици на идеята за безусловното одобрение?

По една единствена причина.

Единствена.

Друга няма.

Те проектират собствения си инфантилизъм. Възприемат детето като малка своя проекция и му дават това, което самите те биха искали да получат.

Точно тази проекция – преносът на собствените желания върху другия, се възприема от много хора като любов. Те са искали да живеят цял живот като в люлката, в която непрекъснато им носят нещо вкусничко. Те са мечтали от сутрин до вечер да чуват: „Ти си най-прекрасното същество на света.“ Те са искали да виждат около себе си усмихнат свят с гукащи гълъби и облаци от захарен памук. Свят без тревога и стрес, свят, в който те са началото на всички начала. Такъв свят изглежда справедлив за тези майки. Справедливостта на егоцентрика е в неговото царство над всички. В реалността обаче има много такива принцеси и повечето от тях те превъзхождат. Това е толкова тъжно и обидно, че ти се иска да родиш свое малко копие, жива играчка и да се забавляваш с нея в един справедлив свят, изпълнявайки ролята на добрия вълшебник. Тази глупост, този егоцентризъм, нарцистичната алчност и инфантилизъм, своята неспособност да живеят нормално, някои майки насочват към децата си, наричайки го безусловна любов. Излиза, че те отглеждат хрантутник, затлъстял и нежизнеспособен, който не умее да живее в реалността и е годен само за храна на другите.

Като във ферма.

Разбирате ли как инфантилът се превръща в храна? Поддава се на всяка зависимост и бързо пропада. Дали ще е наркоман, пристрастен геймър, порноман или няма някакъв друг, няма особена разлика.

А вие пречите ли на децата си да станат личности?

Марина Комисарова, психолог, за вас преведе Янка Петкова

Препоръчваме ви още:

Как да си отгледаме жертва

13 неща, които НЕ правят родителите на деца със силна психика

12 признака на токсичните родители