Автор: Теодора Дойчинова

Знаете ли как се яде слон? Хапка по хапка.

Когато Мони се класира за състезанието в Пекин, беше на 11 години. Беше зима, посред учебно време, звънна ми и гласът му кънтеше в слушалката от радост, че е минал успешно всички контроли, че ще пътува! Момента на радост обаче бързо отлетя - започнаха подготовките в малкото време, което оставаше от контролни, проекти, изпитвания по география, немски, история, литература... Математичката ги събираше вечер след училище и уикендите. А когато ги видеше отчаяни пред поредния лист със задачи, тя им казваше:

- Знаете ли как се яде слон? Хапка по хапка! Не бързайте, не се отчайвайте, просто започнете да отплитате ситуацията, малко по малко, хапка по хапка!

И така, зрънце по зрънце, залък по залък, децата напредваха. Времето също. Денят за отпътуване наближаваше, а Мони ходеше все едно носеше света на раменете си. Всички съученици пожелаваха на отбора да донесе злато, купи и медали, казваха им, че това е шансът на живота им, че трябва да представят България достойно и подобни, а това е огромна тежест и отговорност, особено за деца. И той я поемаше, той се чувстваше задължен. Усмивката му изчезна, решаваше всяка свободна минута и никакви успокояващи думи от нас не стигаха до него.

Пътуваха 14 чàса. Научавах къде са от общ чат на родителите, Мони не се сещаше да ми звънне. Такъв си е и сега. По мои сметки, състезанието се падаше през нощта, спомням си, че се събудих към два, пресметнах, че закусват и скоро ще започнат. До сутринта си седях тихо будна в тъмното и си мислех какво ли напрежение е в малката му главица, какво ли пресмята в момента и цялото ми същество искаше да се прибере час по-скоро, да го гушна и никога повече да не ходи на състезания. Цял ден чаках вести, разбира се така и не ми звънна, вечерта получих съобщение - "задачите бяха ужасни! Няма да имам медал". Много се разстроих, че смята, че всички очакваме медал и му звъннах, но не вдигна. В общия чат и другите родители споделяха, че децата не са доволни от представянето, че задачите са били ужасно трудни, съответно да не очакваме награди и купи. Написах с главни букви, че те са герои с или без медали и че ще ги чакам на летището с огромен букет за всеки, защото всеки участник в подобно състезание е победител!

Талантливата Дари започва да пее, преди да проговори

На другия ден бе обявяването на резултатите и церемонията по награждаването. Звъннах му, за да му кажа, че пет пари не давам за медалите и че съм страшно горда, че е бил редом до най-силните математици в света и дори само това го прави победител, но телефонът отново бе изключен. Беше неделя и се мотаехме с мъжа ми из къщи мълчаливо. Някъде към три часа получих смс, че телефонът му е включен. На секундата го набрах, защото знаех, че пак ще го зареже. Вдигна ми и започна спокойно, без емоция (козирог!) да реди:

- Мамо, връщам се от церемонията, не сме толкова зле, няма да се срамим на аерогарата! Значи, отборът ни има три награди мерит, един бронз, едно сребро и едно злато.

- Ооо, страхотно, браво на вас! Много, много се радвам!! Чакаме ви вече!!

Боже, исках само да се прибере при мен час по-скоро!! Нищо друго!! А той продължи:

- Значи Р., Л. и Й. имат награда мерит, това е награда за много добри постижения, изкарали са над 50% от успеваемостта. И. е с бронз, за една точка е успяла да хване медал, много се зарадвахме, а В. има сребро, само на 10% от участниците дават сребро." Аз седя на слушалката, децата са шест, изреди вече пет ...

- А, ти, Мони.. ти доволен ли си?

- Ами... аз.. аз съм със златото...

Дори не разбрах как сълзите текнаха от очите ми:

- Кккаак? Нали каза, че си се провалил?ккакк?? - заеквах аз, а сълзите се стичаха по бузите ми.

- Ами защото и за другите са били тежки, важното е да си в първите 5 процента...и аз съм в тях! аз успях... Знаеш ли, мамо, докато решавах, постоянно си мислех за онова със слона, помниш ли, онова от госпожата, започвах задача и си виках - ето, още една хапка, хапка по хапка и ще изям слона!

Да обичаш себе си

Чуруликаше ми щастливо и ми разказваше колко били общо задачите, пък колко геометрии, пък колко теория на числа, колко комбинаторика, какво се паднало, не го разбирах, само си плачех тихичко на телефона, но не исках да го спирам, хубаво ми беше да го слушам!(няма са ви казвам после какви сметки платих). На другия ден чакахме на летището, аз бях с осем букета, мъжа ми и той с осем, други родители бяха накупили шоколади за децата, директорката също им бе подготвила цветя и лакомства. Три национални телевизии бяха наредили камерите и чакаха с нас. Пътуващите излизаха от терминала, а ние чакахме нашите победители, нашите малки големи хора. Най-сетне вратите се отвориха и героите излязоха - уморени, със сенки под очите, натрупани с чанти, торби и куфари, но щастливи, очите им грееха. Бяхме огромна тълпа посрещачи, учители, майки татковци, баби, стринки, леки, сестри и братя! Пляскахме им, целувахме ги, раздавахме цветя, шоколади, подаръци, поздравявахме ги, прегръщахме ги!

Не мога да ви го опиша - всички деца бяха общи, всички бяхме едно семейство, всички се прегръщаме и се поздравяваме, сякаш всички там бяхме победители! И да, такива бяхме! Победители! Телевизиите привикваха учителите и Мони, и ние с мъжът ми гледахме отстрани нашето малко единадесет годишно момче, стигащо до под брадата на журналистката и до под мишницата на оператора, как нещо приказва на микрофоните, мига, мига и говори. Вечерта репортажите бяха сглобили различни кадри, но за финал бяха оставили много силен момент, на който Мони въздъхвайки уморено, кротко и съвсем по детски им каза:

- Аз не вярвах, че ще спечеля...аз просто решавах... задача след задача!

Та знаете ли как се яде слон - хапка по хапка.

Днес, близо 5 години по-късно, Симеон Дойчинов продължава да върви напред и хапка по хапка да изяжда своите слонове. Натрупал е десетки медали и грамоти от национални и международни състезания, включително бронзови медали от престижните Primary Mathematics World Contest - Хонг Конг '2018 и International teenagers mathematics olympiad - Индия'2019. Занимава се вече и с физика и има своите награди и в тази област. Мечтае за още предизвикателства, за още състезания и за все по-големи слонове.

Емили, която рисува с ноти