Автор: Весела Георгиева

Влезе ли септември в дома ни, обявяваме дългосрочен семеен фалит, без изгледи за скорошно възстановяване нормалната работа на предприятието. Откриваме сезона с подготовка за яслено-градинските удоволствия. Товарим минивана с четири хлапета на възраст от 0 до 12 години; с бебешка количка; с триколка за близнаци (нищо, че нямаме близнаци); с три куфара резервни дрехи – долни гащи, горни гащи, якета, потници, ушанки; с памперси, лигавници, шест стека мокри кърпи; кубик вода за из път и цял долап хранителни запаси. Товарим и себе си – два броя родителски тела, някъде между огледалото за задно виждане и резервната гума. Баща им натиска с кутрето на десния крак педала на газта, благодари на гения си, че е избрал автомобил с автоматични скорости, и потегляме към най-близкия битак. Ходим по открити тържища и пазари, тип „зората на демокрацията“, за по-лесно сливане с тълпата и избягване на неудобни ситуации в модерните търговски центрове, свързани с дълги обяснения, че всъщност не сме семейството орангутани, избягало наскоро от старозагорския зоопарк.

Нашето семейство нагледно разбива мита за приемствеността в носенето на дрешките и предаването им от по-големите към по-малките. Дрехите на четиригодишния Велизар са лекьосани, дъвкани, плюти, с дупки по задните и предните части, и толкова пъти изпрани, че цветовите им комбинации са достойни да предложат съвсем нова RGB палитра, а остатъците от щампи разкриват нецензурни думички с йероглифи. След като осигурим краткотрайния приличен вид на двамата подрастващи на цената на доживотната издръжка на 17-членно босненско семейство, товарим по обратния ред минивана, прикачаме двуколесно ремарке, спазарено на същия битак, натоварено с три гардероба покупки, и победоносно се прибираме. Едното родителско тяло се принуждава да остане у дома с двете хали и вечно наакания бебе Боб, а другото се жертва за придружител на Бранимир, за да обновим и неговия стайлинг, както и да изпълним енциклопедичните списъци с пособия, необходими за училище. Разкачаме ремаркето, но за по-сигурно махаме петте седалки на минивана. Потегляме, този път към някой от големите търговски центрове в града – пуберът е капризен, а когато сме двама, не искат да ни прибират в зоологическата градина – охраната е мобилизирана да опази целостта на магазините и посетителите в тях, но като цяло нямаме сериозни проблеми с органите на реда. Следват безкрайните родителски срещи в градината, в яслата, в училище. Тръскаме джобовете за помагала; за учебници по български и математика на втора група; за цветни моливи и безцветни моливи; за пластилин и конструктори; за пеещи жаби и шарени килимчета, върху които по-комфортно да се бият; за охрана, която трудно охранява дори себе си от нашествието на синовете ни.

След като мълчаливо изпълним гражданския си и родителски дълг към образователната система и доказано неподатливите на образоване домашни зверове, идва най-тежкият период на месец септември – двама рожденици през четири дни, а между тях – годишнина от сватбата. Последният повод не съм сигурна колко е за празнуване, а и трудно вече го помним, но разни усмихнати хора, които явно имат достатъчно свободно време, се обаждат с ведри гласчета да ни напомнят, и ни честитят някакви далечни неща като любов, щастие, мир, спокойствие и разбирателство. А и баща им все търси нещо сладичко за десерт, така че макар и проформа, отбелязваме и тази далечна дата с излишни харчове за торта, баклава, пияни вишни и печени фъстъчки с карамел. И така. Всяка година за децата, има-няма за друго, чудеса от храброст правим, но все успяваме и ние като белите хора да им организираме празници, които да ги направят щастливи, което често е непосилна задача, защото все нещо не им отърва. Запазвам ресторант и си мечтая, че и ние като баровците ще се излегнем удобно на някое сепаре, докато те трошат инвентара на заведението. Мечтая си за глътка студена бира, без някой да ми бърка в устата и да ме хапе за глезените. Мечтая си за сготвена вечеря от някой друг, която да изконсумирам, без да плюя обелки от банан и части от лего, случайно попаднали в нея. И всяка година мечтите ми се разбиват на пух и прах в хубавата им част – сядаме в сепарето и на мига поне едно шимпанзе ни се качва на главите, докато останалите трошат заведението заедно с гостите. Но все пак сме на ресторант - истински баровци!

Пристига преди месец Бранимир, който от миналия октомври се тресе от вълнение за 13-ия си рожден ден. Сприхав ми се видя, но не обърнах голямо внимание – обикновено такъв е видът му, след като Зарко го е налагал с чука за пържоли. Което често се случва.

- Мамо, тази година искам да празнувам рождения си ден у дома.

А погледът му един такъв плах и треперещ, все едно е очаквал да му отвърна:

- Как така бе, маме?!? Ресторант съм запазила, три заплати на фотографа съм дала, сватбената агенция за украсата ангажирах. Какаото за белгийския шоколад на тортата вече съм посадила. На леля ти Марче от Панагюрище пратих покана. Костюм с папийонка съм ти поръчала за снимки пред Общината, зад Общината, на градския фонтан и в златната каляска с три арабски коня пред нея. Че и оркестър от Дулово викнах.

За част от секундата обмислих желанието на големия си син. Пред очите ми като на лента минаха кадри от последните няколко заведения, в които се наложи да платим щорите, газовата бутилка и престилката на готвачката. Представих си Велизар и Роско развихрени на терен, освободени от всякакви задръжки (доколкото изобщо имат такива) и изпаднали в допълнителна еуфория от присъствието на батко им и дузина интересни хлапета на неговия акъл, опиянени от последния хит в кей поп вълната. Представих си ги у дома. И видях къщата, потънала в разруха. След това си спомних, че от ремонта, преди няколко месеца, вече няма и следа. По лилавите ми стени в хола има целувки от лютеница, пръсти с паста за зъби, размазани сиропи за кашлица, сополи, кюфтета и ако на Борето. Чувам как новият диван стене и моли да го изхвърля на сметището, а на телевизора трудно се четат субтитрите, защото така и не успях да изчопля пльоснатата върху него купа с бобена чорба. Колко по-лошо може да стане?

- Добре, Бранко, тази година ще празнуваш у дома.

И оттогава започнах да сънувам кошмари. Процентът ми на спокойствие удари дъното, защото покрай озаптяването на сборната група, съм забравила какво е у дома да има гости. 37 пъти исках списък с децата. Преговарях менюто, докато овцете на заспиване не започнаха да ми го рецитират. Всеки ден броях наличните вкъщи столове и се молех да не ги изгризат, докато празникът не отмине. Купих си нова покривка, бака лилава боя да замажа положението в хола, вълшебни кърпички за боба по телевизора, милвах дивана и се молех на Борето да не ака по стените. Ден преди празника изчистихме предния двор, да се види къде е пътеката. Изкъпах и сресах санбернарите, вързах оранжеви панделки на котките и сребърни гривни на два преминаващи косери. Нощта срещу рождения ден изобщо не спах. Бях позамазала положението в хола, горният етаж светеше от чистота, че дори ми беше трудно да го позная. Молех се да вали дъжд, да падат жаби от небето и да прехвърчат снежинки, че поне след толкова мъки, купонът да е вътре. В моя чест слънцето изгря 30 минути по-рано. Едно ярко, галещо… Птички пеят и се веселят. Бранимир стана и той весел. Мамо, отзад ще сме! А на мен ми призля. Изметох задния двор. Мислех, че само лудите метат 500 квадрата зелена площ, ама ей на. Под шумата от дърветата си намерих череши, достатъчни за седем дози със сладко. Със задоволство открих, че огромното нещо в средата на двора, което цяло лято мислех за синя паяжина, всъщност е мистериозно изчезналия батут. Разни буболечки бяха построили цивилизация в дворната къщичка за игра и тъкмо се канеха да изобретят колелото, когато се развилнях с маркуча и отнесох технологичния им напредък. С лопатата за въглища изстъргах една педя пръст и четири колички бурени от плочките, които собственоръчно редих едно цяло лято, преди къщата ми да се напълни с трио бебешки индивиди. Изчистих и вътрешното стълбище, което вече пета година стои на бетон – тези четиримата така ни друсат гранулите, че време и сили за секс не остават, камо ли за ремонтни дейности. Гоги, – баща им гледаше философски върха на стълбището, където плътни паяжини си бяха нарисували приказна арка, - тук е замязало на тунел в замъка Бран. Девойките няма да искат да се качат, младежите на ръце ще трябва да ги катерят. А ние после ще им купуваме илачи за ишиас и лумбаго.

Процентът ми на спокойствие се покачи на 30. Необходимите столове бяха на лице. Чаши, чинии, салфетки – също. Домашните цяла сутрин пищяха и се замерваха с пуканки, духаха в тръбата на прахосмукачката и изстискваха мопа в чашата за вода на баба си, но като цяло бяха послушни. Три часа преди началото на празника се захванах да режа продукти за сандвичите. Нарязах половината, другата половина – изядоха. Баща им ходи до магазина за две пръчки салам и три хляба. Зарко подскачаше пред хладилника в опит да докопа декоративните бонбони от тортата на Бранимир, а Роско отиде да спи, сърдит, че не му позволих да отвори новия хляб. Преди няколко дни купих микрофон. Предните три Зарко изяде. Поканените девойки много искали да пеят караоке. Пазих го стриктно до деня на празника, но рожденика беше толкова развълнуван да покаже липсата си на певчески способности, че с притеснение им го дадох. Когато се примири, че няма да може да съсипе шоколадовата торта, Велизар награби микрофона и започна да пее. Цял следобед пя „Happy Birthday на бате!“, наду главата на съседните две улици, но поне не поиска да го яде. В песни, закачки, скандали и кухненски дейности времето неусетно се изтърколи и първите гости започнаха да пристигат. Разни деца влизаха и прелитаха покрай мен, а аз белех картофи, печах сандвичи и панирах пилешки хапки едновременно. Зарко висеше на крачолите на едно девойче, а Роско пищеше, захапал нечия маратонка. Рожденикът се опитваше да въдвори малко ред в настъпилия хаос и показваше на гостите пътя към задния двор с надеждата да се изнесат по-бързо. Тълпата замина, вратата се затвори, а Велизар и Роско започнаха да се дерат и да блъскат по нея, изоставени вътре. В едната ръка държах полуобелен картоф, с другата метнах Роско под мишница, а Зарко ме захапа за бедрото, и тримата се опитахме да влезем към вътрешността на къщата, където да продължим да пищим и да се тръшкаме, но не толкоз пред хората. Батко им беше заобиколил и с укорителен поглед подаваше глава през комарника на кухнята. Мамо, защо не се преоблече?!? Махнах пренебрежително с ръка. Когато си преминал отвъд ръба на лудостта, че да не обръщаш внимание на чифт мръсни чорапи в тигана с нагорещеното олио, едва ли можеш да се впечатлиш особено, че посрещаш гостите на сина си по плувни гащета и безшевно бельо.

Освен това нещо в скарата миришеше на изгоряло. Едно момиченце подаде глава до тази на Бранко, усмихна се и ми каза:

- Много хубава къща имате!

Мхм… Ела ти живей в нея! – изсъсках на ум, без лоши чувства към детето.

Усмихнах се учтиво и побързах да изстържа изгорелия сандвич от скарата (и Велизар от бедрото си). След миролюбиви обяснения, че днес батко им има празник и трябва да го оставят на мира поне един ден в годината, и след тържествената ми клетва, че по-късно ще ги пусна отзад на купона, Велизар разхлаби захапката, а Роско спря да се дере. Позволиха на баща им да ги облече и да ги изведе на разходка. Прелитайки между кухнята и задния двор с пържени картофки, прегорели сандвичи и панирани наполовина пилешки хапки, видях как съседското момче къпе седем девойки, които дружно се подмятаха в завърналия се батут. Бранимир се превиваше от смях на тревата, девойките пищяха, музиката дънеше, две момчета се замерваха с краставици, а едно хлапе ме помоли за три бутилки кока-кола. На следващото ми излизане девойките вече ревяха, защото не можеха да решат коя от тях да спечели приза „Мис мокра фланелка“, Бранимир продължаваше да се превива от смях, момчетата мятаха по себе си цели сандвичи, а хлапето с колата се беше скрило в къщичката за игра и привършваше третата бутилка.

Празникът вървеше отлично. Двете хали се прибраха от разходка. Трябваше да спазя обещанието си и с притеснение отворих вратата на задния двор. Зарко връхлетя като хала и награби девойките, които бяха успели да решат спора за приза и дори се бяха преоблекли. С чар и обаяние Велизар омайва всички край себе си. Новият хит на Криско беше спрян на момента, а каките се строиха дружно, за да му изтанцуват Арам-зам-зам. Роско не обърна внимание на пиршеството и кротко се скри в ъгъла на двора с купа пържени картофк и една пожарникарска кола, която изрови от пясъчника. Зарко не можеше да реши кое от момичетата му е най-любимо, затова обиколи няколко пъти всички, седна в скутовете им, бръкна в пазвите им и подари на всяка изгнила черешова костилка. Той обаче беше любимец на всички по равно. Заобиколени от внимание и снабдени с достатъчно количество джънк фуудс, присъствието на двамата подрастващи бебешки индивида не наруши особено ритъма на празненството. Бяха послушни, Роско – дори незабележим. Слънцето се скри и на девойките им стана студено. Предвидливо изключих контакта на водната помпа, че съседското момче имаше мераци да ги загрее. В миг тийновете опразниха хранителните запаси от дворната маса и в тръст се запътиха към втория етаж. Прибрах Зарко и Роско, които забравиха, че могат да бъдат послушни и се скараха за пълнежа на една плюшена панда. Докато двамата смучеха взаимно чорапите си, успях да се оправя с празните чинии от вън, да ги напъхам в миялната и да изхвърля четирите чувала с отпадъци. От горния етаж се чуваха стъпки, все едно стадо бизони прекосяват моста на Кольо Фичето. От време на време женски крясъци и мъжко ръмжене. Лампите угаснаха, Бранимир извади новата си китара, на която не може да свири. Крясъците и ръмженето спряха и до ушите ми достигнаха леки въздишки.

Всичко вървеше по план! Какви ли чудеса не прави една китара в ръцете на нескопосан, ама красив младеж?

- Мамо, искам хапи бъте! – Зарко дотърча, развяващ двата подгизнали чорапа на Роско.

- Маме, не можеш сега да хапеш батко си, има гости.

- Искаааааааааааам, хапи бътеееееееееееееееее!

- После ще се хапете, сега няма да го излагаме пред девойките. Чуй как ги омайва.

- Искам и аз по жени!

Едва, когато купонът приключи и последният гост беше изпратен, разбрах, че този път Зарко не е искал да хапе батко си, а просто да му изпее хепи бърдей. Слава богу, микрофонът вече не работеше. Бранимир беше доволен. Гостите бяха доволни. Аз бях доволна. Зарко и Рос - предоволни. Борето проспа целия ден и хич не му пукаше. Баща им по природа си е непукист. Къщата беше цяла. Имахме остатъци от храна до края на месеца. Никой не беше удавен с маркуча, никой не излетя от батута, нямаше травми от замерянето със сандвичи. Само се чудя майката на хлапето с трите бутилки кока-кола дали го е укротила у тях.

Вечерта завърши романтично с китара и с едно детско гласче, което пееше тихо: „Хапи бъте на-ба-те, хапи бъте, ба-те…“

Къщата вече спи. Процентът ми на спокойствие вече е 32 – най-високо ниво от почти четири години насам. Вдигнала съм крачка на горкото диванче, гриза печен сандвич и разсъждавам колко много неща научих от един рожден ден у дома. 30 препечени сандвича за дузина хлапета са много, дори и когато само се замерят с тях. Два стека кока-кола обаче са малко. Три кила пържени картофки също не ги оправят. Не е добра идея наблизо да има работещ маркуч. Дворните батути издържат много повече от 130 килограма. Велизар е изключително добро хлапе, когато е сред непознати. Роско гледа от него и също може да бъде послушен. Много по-лесно е да се справя с дузина чужди деца, отколкото с моите собствени. След два дни Роско има рожден ден. Малък е още, никакви претенции не приемам от него. Ще празнува навън! До вчера си мислех, че баровците ходят по заведения. Тъкмо обратното е! Истински баровец си, когато изчистиш цялата къща, опазиш имуществото от собствените си деца, подсигуриш напоителната система за вечно жадни за кока-кола и адреналин тийнейджъри, и оцелееш! Трябва да ставам. Първата доза сладко от череши е готова, време е да зареждам следващата.

А и Борето май е наакан.

Още от Весела:

Петима мъже и нуждата от разтоварване

К'ъв секс бе, човеко?