Много обичам историите на Нора Ардашева, независимо дали споделя забавни случки, семейни легенди или вкусни арменски рецепти. Да е здрава и да разказва още много!

Преди няколко дни, взех от семейната лекарка две направления, едното за офталмолог, другото за хирург, омотана в маски и шалове и с доволна усмивка се отправих към един медицински център, за да се погрижа за здравето, а и духа си. Сигурно няма нужда да пояснявам, че давайки ми две направления в един ден, джипито ми не подскочи от неподправена, извираща от дълбините на сърцето и радост. Забелязала съм, че гледат на тези документи, като на част от клетото си тяло и се разделят с тях изключително болезнено, но аз никога не забравям, че от години плащам здравно осигурителни вноски и съм ги ......, че подхвърчат всичките недоволни медици, барабар с роднините им от първа и втора съребрена линия.

От въпиеща важност е да ида на очен , защото онзи ден, забелязах/ изключително учудена/, че не виждам стрелката на километража, а като си сложа очилата за наблизо, тогава пък, пътят изчезва в гъста и непрогледна мъгла.
А хирургът ми трябва, защото от детските години съжителствам с един невероятно упорит липом на гърба, който оперираме вече два пъти, а той хабер няма и се появява пак и пак. Сега съм се обзавела и с бенка на мястото на шева от операцията.

Надали ви интересува това, но няма как да обясня останалото, та... 

Отивам аз, с вездесъщата си усмивка на очния лекар и се оказва, че ми трябват прогресив очила, което по принцип се очакваше. От там направо припкам при хирурга, който е на същия етаж, а тя още като вижда положението на гърба ми отсича:

- Искам това нещо цялото да го оперирам още утре!

Ясно ви е, какво изживях, ако и да съм известна в обкръжението си, като неспасяем и дългогодишен гьонсурат.
Прибирам се вкъщи, досущ като небезизвестното напикано мушкато и въздишам драматично пред муж:
- Да знаеш, че се очертава голям харч за очила, но първо ще трябва да извършим една хирургическа интервенция и да изчакаме резултатите от хистологията, че ако са лоши, барем за очилата да не се набутваме финансово.

Той пребледнява (по-страхлив е и от мен), но е и арменец по кръв и поради тази причина, без никаква липса на духовна непоколебимост изпъшква:
- Права си, да не бързаме с очилата. За сега и тези са ти добре. Мъжко от женско нали различаваш?

Абе, различавам....Ама можеше малко да се потръшка от кумова срама.
Отиваме на другия ден във Военна болница, слизам аз от колата и се устремявам към портиера като хала.
Аз настъпвам, той отстъпва. Толкова съм сигурна в неустоимия си чар, че не разбирам в първия миг защо бяга човекът и с едно наивно великодушие настъпвам отново. Той панически отстъпва и виква истерично:
- Госпожо, останете на мястото си, моля.
Давам му възможност да обясни и става ясно, че спазва дистанция човекът, а аз нямам маска.
Както и да е...
Качвам се, все още запазвайки крехкото си вече душевно равновесие и влизам в кабинета за приемане - гладна, жадна и с чехлите в ръка.
Докторът:
- Казах да влезе Шинорик. Къде е той?
Ох, няма ли край тази сага с името ми.
Обяснявам!
Пишем документи. Сестрата казва да сваля бижутата.
Аз започвам да се чувствам горе-долу, като някой, когото подготвят за влизане в газова камера:
- Свалила съм всичко, не виждате ли?
- Имате две гривни на ръката, аз да не съм сляпа?
- Ама, те са сребърни - мънкам възмутено аз.
- А, медальонът на шията ви?
- Ама, то е едно тънко синджирче - отговарям вече по-тихо и мааалко засрамена.

Жената се взира в мен с мълчалив укор. Чувам мислите ѝ : Сигурно е лудичка, ама близките и много я обичат. Я, как хубавко и чисто са я облекли, пък явно и добре я хранят...
Не знам как да я убедя, че греши.
С тази изключително трудна задача, се заема кавалерски един от докторите, които щъкат насам-натам и са подочули разговора:

- Госпожата е арменка и по нейните стандарти, както е така без злато и диаманти, тя си е чисто гола!
Идва ми да го целуна по олисялото теме.
Качвам се, обличам си пижамата, нахлузвам чехлите и тръгвам по кабинетите. Толкова много изследвания не знам дали и на космонавтите им правят. Доволна за парите си към здравната каса, се отправям към стаята си.
Избързала съм май с доволството.
Ужасен ужас е. Стискам очите, лягам и чакам да ме повикат.
След час в стаята влиза прекрасно младо момче и любезно пита:
- Здравейте, Шинорик, как сте?
Петимна за компания и леки светски разговори, които да ми върнат естествения чар и жизнерадост, аз удобно подгъвам крак, намествам възглавницата и отговарям:
- Много съм добре, докторе, а вие как сте?

В първия момент той се стъписва, а в следващия се плясва по челото, вдига глава нагоре и избухва в неподправен и висок смях.
Идват още двама, трима да се уверят, че всичко е наред, зер сме в хирургичното, а не в психиатричното отделение.
- Откакто съм в сферата на медицинските институции, никой, ама никой не ме е питал как съм, когато отивам да го отведа към операционната, госпожо.

Явно аз съм първата. Настроението ми бавно започва да се възвръща. Хващам го под ръка и се понасяме към долния етаж. Приличаме на майка и син, които са тръгнали към дансинга, но не са улучили дрескода. Слагат ме на масата, хилим се, говорим за всичко друго, но не и за абсурдното място, на което сме се оказали. Неприятно ми е да го призная, но след всичко изживяно до момента, приличам на проскубана кокошка, набутана през бодлива тел с дупето напред, против желанието ѝ.

Въпреки това, явно дъртата лъвица в мен все още е будна и пита с меден глас:
- Докторе, милвате ми ръката ли?
А той:
- Не, търся вена за системата...
Разговорите се кръстосват и това е някак успокоително за мен и изплашения ми мозък.
Сестрата:
- Ох, че хубаво си хапнах.
Вече зачохлена с чаршаф, вързана за системата и някъде вътре в дълбокото, страшно паникьосана, но не знам как, запазила самообладание, аз се намесвам:
- Е, поне вие сте добре, мен кучета ме яли. Гладна съм, нали знаете? Що ме дразните, бе?
- Освен глада, някакви други оплаквания имате ли, Шинорик? Как се чувствате?
Трудно балансирайки върху операционната маса/ тесни са пущините/ аз продължавам да поддържам бон тона:
- Все съм била добре, ама таквоз чудо, като сега...

Вече всички се превиват, подвластни на очарованието, което разпръсквам с лекота.

Докторката идва и пита:
- Шинорик, какво означава името ти?
- Е, как какво? Благородство! Така, като ме гледате, какво друго да е?
- А накратко как ти казват?
- Нора.
- А така кажи, бе. От сутринта всички сестри се чудят, къде е тоз Шинорик и защо е пратил жена си да му попълва документите.
- Докторе, не ме разстройвайте, положили сте Хипократова клетва все пак!
- Добре, сега режа подкожната мазнина, да не се чудиш какво правя.
- Докторе, така и така сте се изцапали, дали да не се обърна, да отрежете и тези на корема?
Смехът на четиримата от екипа е толкова импулсивен и силен, че от съседната операционна надниква един доктор, вади ръкавиците и вика:
- Аз ще седна малко при вас, че май тук е по-интересен разговора.
Искрено се надявам да е привършил операцията си оттатък.
Продължавам да бърборя глупости, а те ме стимулират, понеже така ме наблюдават. По едно време крясвам:
- Ох!
А докторката продължава да ме разпитва. Възпитано ѝ отговарям и питам между другото:
- Докторе, вие чухте ли оха ми?
- Лежи там, нали не те боли?
Сега аз се смея.
Дано да са успели да свършат някаква свястна работа тези хорица.
Връщам се в стаята с носилка, от която разискваме с едната сестра необходимостта от редовно боядисване на корените, пред изумените погледи на посърналите, смарангясани пациенти, чакащи пред операционната. Това може би им е помогнало да си обяснят безумния смях вътре.
Тяхна си работа.
Влизаме в стаята, сестрите осторожно ме преместват в леглото, а аз се изтърколвам и скачам немедлено от другата страна на леглото и преди тях излизам от стаята, за да си взема нещо за ядене от лавката.
Опитват се да ме спрат, но разбирате, че като съм гладна, никой не може да ме спре.
Връщам се и заварвам в стаята си една жена, която уплашено гледа в една точка, която е някъде зад или вътре в мен.

Питам:
- Здравейте, тук ли ще сте, кога ще ви оперират, от какво? Защото аз току-що излизам от операция.
Тя ме вижда най-накрая, ляга в леглото си и ми обръща гръб в пълно арктическо мълчание и липса на всякаква емоция.
Не я упреквам. Явно се страхува. Малко са лудите от моя калибър. Нормалните хора изпитват основателен страх от хирургична интервенция. Поне така съм чувала.
Започвам обработката. Опитвам всичко, стигаме до факта, че е 52 годишна, неомъжена учителка. Минаваме през ковид, дистанционно обучение и така плавно и невинно, задавам изключително тактичния въпрос:
- А, защо не си омъжена или поне едно дете защо не си роди?
Мълчание! Десетина минути. Накрая, малко преди да се извиня, казва с лека, крива усмивка:
- Абе, ти преди малко, като ме попита да отвориш ли вратата на балкона или не, аз не можах да взема решение, а как да реша нещо толкова сериозно като женитбата и майчинството, а?
И хихика.
Разсмях я най-накрая.
Както и да е, вече съм вкъщи. Налях си, добре съм.
Вече съм на линия.

Още от Нора:

По пътя

Такива бяха времената