Автор: Кристина Йовчева
Казвам се Кристина, на 40 години. Омъжена съм, имаме три деца в училищна възраст. Живеем в София. От една година съм предимно домакиня, но разработвам и семеен проект, който ми позволява да работя от вкъщи. В момента съм изолирана у дома, както всички Вас.
Настоящата ситуация завари семейството ми и в без това труден житейски период. След първите дни на страх, паника и ужас, у мен заговори родовата ми памет, която е давала сили на всички жени преди мен в рода ни да се изправят пред нещастията и да сътворяват света отначало. След като преодолях шока, подходих по типичния за себе си начин – съставих план за действие. Очевидно беше, че животът, навиците и дните ни ще се променят, но за мен беше важно да се създаде достатъчно спокойна среда у дома, която да ни запази здрави физически и емоционално (това се отнася и за родителите ни, които живеят отделно, но се осланят на нас). Когато подредих всичко в главата си – какво точно да се направи, как и кога, нещата някак си потръгнаха. Това се усети и от членовете на семейството, които изведнъж добиха усещането, че дните ни – макар и нетипични – ще следват нормален ход. Основното, което се промени, е моето отношение към обичайните ми тревоги – много често за незначителни неща, които сега изведнъж разбрах, че пилеят излишно енергията и емоцията ми, когато имам много по-важна работа – да запазя физически семейството!!!
Промени се и отношението ми към наглед дребните неща – някои преоткрих, а други оцених за първи път. Някои неща, които преди изглеждаха много важни, се оказа, че съвсем не са ми необходими. Незначителни ежедневни дейности като возене в асансьор със съседите, сладки разговори с продавачката и смело докосване на всякакви повърхности, останаха в миналото. Дойде времето на маските, ръкавиците и смълчаването.
В чисто битов план – ежедневието ми също се промени - определено стана по-спокойно от обичайното. Не се налага да се тича по безброй служебни и лични задачи навън, покрай училищните и извънучилищните занимания на децата. Това донякъде ми позволи относителна почивка и по-бавно темпо, каквито в обичайно време няма как да се постигнат. Промени се атмосферата у дома – наложи се да разделим и разпределим жизненото пространство така, че всеки да има спокойствието да учи или работи, като същевременно съжителства с останалите денонощно, без прекъсване. Първите седмица-две бяха много напрегнати, после намерихме ритъма. Промени се моето отношение към приготвянето на храна - станах много по-креативна откъм разнообразие в ястията и в същото време съумявам да употребя по-рационално продуктите. Вероятно това изглежда маловажно, но когато се готви за 5-7 човека, има голямо значение правилното разпределение на запасите. А от толкова дезинфекциране домът ми определено стана по-чист.
Нещото, което не се промени, са взаимоотношенията помежду ни вкъщи. Хубаво ни е у дома, все така обичаме да прекарваме времето заедно! Не се промени отношението ни – нашето и това на децата ни – към учебния процес. Учи се усърдно, отнасят се сериозно към поставените задачи. Напълно съзнавахме затрудненията, които учителите изпитват (които впрочем всички ние изпитахме) в първите дни, напълно ги подкрепихме и проявихме разбиране, докато се опитват да организират добър дистанционен учебен процес. За мен беше много любопитно да наблюдавам децата си как се държат със съученици и учители по време на час. Това да видиш как детето ти вдига ръка в час по математика, докато седи на дивана в хола, крие своето очарование.
Истински ме тревожи фактът, че не се знае колко ще продължи пандемията и какво ще се случи след нея. Това, че всичко е непознато и непредвидимо, доста ме напряга. Също така ме тревожи и че не зависи изцяло от мен предпазването на семейството ми от този вирус. Ясно ми е, че не мога да създам стерилна среда у дома, а само да направя всичко необходимо, за да намаля процента вероятност да се разболеем и нищо повече. Съпругът ми се шегува, че у дома съм въвела предпазни мерки почти като тези в Ухан, но това не ме кара да се чувствам спокойна. Най-голямата ми тревога е свързана с родителите ми – и двамата на възраст и в рискова група. Не зная дали ще мога да ги предпазя и това е най-голямата ми грижа в последния месец.
Всички дребни радости в живота, които и преди са ми носили удоволствие и спокойствие, все още ги имам. Сега обаче ги оценявам още по-силно. Хубавото четиво, разцъфтелите ярки иглики на балкона ми, миризмата на бухналите цъфнали сливи край блока, чашата кафе на терасата следобед, когато съм отметнала голяма част от задачите си, кикотенето и дори разприте на децата ми, семейните занимания след приключването на училище, филмите, които сме избрали и гледаме заедно, новите рецепти, които изпробвам в кухнята, значително по-подредения ми и по-чист от обичайното дом ☺
Дните ни са добре подредени и организирани, но сега имат и един бонус – няма ги онези хиляди непредвидими усложнения, които се случват всеки ден и които объркват цялата програма. Да, те ми създават адреналин всеки ден, но понякога не е лошо да се лишиш от този адреналин. Преди обед децата ни учат – постарали сме се да имат отделни „класни стаи“. Съпругът ми сега в част от дните работи у дома, в други се налага да ходи на обичайното си работно място. През това време аз се занимавам с битовизмите, които са неизбежни и ежедневни – пране, гладене, готвене, евентуално пазаруване. Следобедите са време за почивка, спорт, четене за децата, а за мен – за малко работа, за почистване на стаите (това няма как да се прави, докато те учат сутрин), отново готвене. Излиза се примерно 2 пъти седмично само до магазина, аптеката или до родителите ми, на които нося покупки и по някоя моя гозба.
Това, което истински ми липсва, е усещането за свобода. Искам да знам, че съм свободна да изляза, когато имам нужда да съм навън, да напазарувам, когато ми е удобно, да отпътувам нанякъде. Обикновено напролет си правим семейна екскурзия до интересно място. Нямахме конкретни планове за тази година, твърде вероятно е дори и никъде да не бяхме отишли, но мисълта, че имаме възможността да го направим, стига да го пожелаем, беше чудесна. Сега това го нямаме. Не правим никакви планове, но бих искала отново да имам тази свобода на решенията.
Имам отвратителното усещане, че нищо вече няма да е същото – светът, хората, ежедневието, навиците, заниманията.. Имам чувството, че тишината, която сега е завладяла света, ще остане завинаги. Не мога да си представя гъмжащите от живот, хора и шум места, на които съм била, че ще бъдат пак такива. Светът се смълча завинаги имам усещането. Дано не съм права.
Очаквам с нетърпение да прегърна и целуна спокойно родителите си, да видя децата си отново в прегръдките им, а не под терасата им, откъдето разменят по няколко думи. Чакам с нетърпение да се усмихна без маска, да се видя с хората, с които никога не намирам време да се срещна. И да ходя навън и да дишам, да дишам без страх!!!
Препоръчваме ви и историята на Станислава. Очаквайте и още истории на майки, които споделят ежедневието си по време на пандемия. В някоя от тях, а може би във всички, ще се припознаете и вие.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам