Защо има деца с проблемно поведение? Какво отключва подобни прояви и как да реагират родителите в подобна ситуация - на тези и други болезнени въпроси отговаря психологът д-р Цветелина Иванова.

Д-р Иванова, тревожна е тенденцията за все по-честото поставяне на „диагнози“ на деца и подрастващи, без да има експертно основание за това. Наблюдава ли се зачестяване на психичните проблеми при децата, или с тях се обозначава всяко поведение, което не се вписва в обществото ни?

Факт е, че тревожността като цяло през последните десетилетия нараства. Повишаването на тревожността сред обществото може да бъде обяснено с рухването на много от категоричните схващания за допустимо/недопустимо, морално/аморално, успешно/неуспешно и др., което изправя субекта пред това да ориентира сам своите търсения и разбирания без опората в стабилни външни авторитети. На субективно ниво това може да се прояви чрез прекомерно вглеждане в себе си, в тялото си, в детето си – което от една страна подхранва илюзията за контрол над живота, а от друга води до това, което се наблюдава като обществен феномен – разклащането, а понякога и прекъсването на връзката с другия – от другия в семейството до другия, олицетворен в институцията.

Мисля, че това стои в основата на търсенето на характеристики и „вкарването“ на субекта в типове, профили, а в частност поставяне на диагнози, защото това прави така, че нещата да изглеждат предсказуеми, по-ясни и подлежащи на намеса. Но поставянето на реална диагноза не би трябвало да се разглежда едностранчиво от гледна точка на ефекта – за всеки отделен субект това би имало различен смисъл. За някои това би локализирало тревогата и успокоило страха, докато при други  би могло да доведе до криза. Именно за това е добре да се избягва даването на готови рецепти, а към всеки един случай на изявено психично страдание да се подхожда индивидуално в търсене на начини за неговото облекчаване. Аз мисля, че все повече като общество ние се учим на това – това толкова трудно изграждане на чувствителна мрежа от експерти в различни области, обграждащи и работещи, с всеки един отделен случай на страдание на дете и семейство, за мен вече е започнало.

Колкото до втората част на въпроса ви: по мое мнение, да – сред децата се наблюдават все по-често симптоми на емоционално страдание. От една страна, защото разпадането на онези опорни точки в патриархалното общество, които правеха родителската роля с ясно очертани граници и авторитет вече са силно дискредитирани, а тази лъхаща родителска неувереност много бързо се улавя от децата. Субективната трудност на родителя да бъде в позицията на баща и да изпълнява психологичната функция да прилага закона, а съответно в майчината позиция да подкрепя и безусловно приема, и взаимодопълването на тези функции в семейството, несъзнателно води до противоречиви послания към детето. Това осуетява възможността то да остане в позицията на дете като в едната крайност това може да изглежда като преждевременно пораснало дете и самото то родителстващо, а в другата да изглежда като дете без преживяване на собствени граници – дете „пуснато“ в хаоса и експериментиращо в поведението си какво самото то би могло да понесе. Сами разбирате, че тук могат да се открият всички форми на асоциално поведение – промискуитет, наркотици, други зависимости, агресия, автоагресия и др. И от друга страна, защото обществото стана по-сензитивно в разпознаването на емоционалното страдание сред децата.

И понеже не искам да звучи така, че вината за психичното страдание на детето да бъде приписвана на родителите, искам да поясня, че тук невинаги става въпрос за нежелание за влизане в адекватна родителска позиция, а много по-често говорим за невъзможност това да се случи. В този смисъл ми се иска да кажа, че грижата на родителите за тяхното собствено психично здраве и щастие е една индиректна грижа за психичното благополучие на техните деца. 

Вербалната агресия

Казвате, че агресията е част от човешката природа. Кога едно поведение става агресивно, кои са белезите за патология? Какви трябва да са първите ни реакции, ако ги забележим в собствените си или в другите деца? Помагат ли наказанията? 

Разглеждането на темата за агресията в психоанализата винаги препраща към един много ранен период от детското развитие, известен под наименованието „Стадий на огледалото“, който засяга възрастта приблизително от шестия месец до две години и половина, когато образът на тялото за субекта все още не е изграден и когато водеща е размитостта в психичната представа на границите между собственото тяло на детето и тялото на другия, грижещ се за него. В този етап реално преживяваната телесна болка има неясен произход – то не може да определи дали идва от него или идва отвън. Именно тук е ключовата роля на грижещия се възрастен да обвърже за детето отделните иначе регистри на телесното преживяване, на емоционалното отреагиране и на езиковия изказ на съответния феномен в едно – да речем, че детето е паднало например, ударило се е и т.н. Само така то може да изгради себе си единно и кохерентно. Характерните за стадия на огледалото скубане, хапане, щипане, разчленяване на кукли например и т.н. имат за цел точно в един имагинерен, въображаем план постепенно да конструират тяло на детето – тяло с определени граници, които ясно да го отграничат от другия. В този ранен етап от човешкото развитие всички тези прояви са нормални и съпътстват психичното съзряване на индивида. В по-късна възраст обаче, подобни прояви имат своя патологичен произход и могат да звучат например така: „Ти ми нанесе толкова силна болка, когато ме изостави, с която аз не мога да живея и ще трябва да убия или себе си, или теб.“ А може дори и да няма следа от осмисляне, а директно пристъпване към действие – например, когато някой младеж приема за абсолютна истина, че погледът на другия е подигравателен, поглед, който предизвиква невъобразима възбуда в тялото му, и той отреагира автоматично с бой над другия, за да спре този поглед, който е непоносим за него.

Всяка проява на крайна агресия или автоагресия говори за някакъв вид осуетеност в протичането на този ранен период в развитието на субекта и именно в този смисъл се използва термина „психично страдание“. Трябва да се разбере, че агресивните прояви, особено сред децата, са израз на някакъв вид непоносимост за тях и винаги са начин за справяне със субективен психически и/или физически разпад.

Тук искам да отбележа две неща:

• Първо, в това е смисълът на националната програма за профилактика на ранното детско развитие от 0 до 3 години. Да се обхванат семействата, в които поради различни причини – крайна бедност, зависимости на родителите и/или психични проблеми, те не могат адекватно да се справят с грижите за детето и това прави невъзможно то да се конституира психически здраво, което от своя страна увеличава риска от прояви на агресия или автоагресия в бъдеще. Обществото е свикнало да гледа на тези социални групи хора като обществен „отпадък“ (много добре познавам тези нагласи от позицията си на преподавател по „Психология“ и „Психопатология“ на курсанти, студенти и офицери). Но за да е възможна профилактиката на психичното здраве за поколения напред, тази нагласа трябва да се промени. В социалното, психологичното, медицинско, юридическо и всякакъв друг вид подпомагане на уязвимите родители се състои грижата на обществото ни в дългосрочен план.
• Второ, в никакъв случай не гледам по „сълзлив“ начин на децата, проявяващи агресия, или извършили даден вид противообществено деяние. Професионалното разбиране на факта, че те проявяват поведенчески симптоми на психично страдание, не означава това те да бъдат оневинявани и/или съжалявани, а означава една разбираща и адекватна грижа и подпомагане в техния, а и на семействата им път, те да намерят форми и начини на живот със своите психични особености и затруднения (а такива имаме всички ние), които да не водят до нараняване на другия. Професионалната позиция е в позицията на партньорството на детето и семейството, в пътя им за социално приемливо поведение и сублимация на вътрешното напрежение и преживяваната в тялото тревога.

Наказанията, разбирани като „понеже направи това, аз ще те набия, отнема, унижа... “ се превръщат в част от така или иначе свирепата действителност за тези деца и в никакъв случай не помагат – те носят посланието „щом направи това, аз пък ще ти направя на теб това“ – т.е. превръщат детето в обект на родителското и/или институционално всесилие и каприз. Но ако звучат по-скоро като подкрепа в начина, по който субекта регулира сам себе си – те работят. Например: „Трудно се справяш с парите – като имаш, ги харчиш всички. За това реших да ти давам по малко всеки ден, за да се научиш да ги управляваш.“, а не: „Щом ги изхарчи всички, аз сега няма да ти дам.“

Не мога да коментирам в дълбочина правните аспекти на наказанието, но бих искала да кажа, че в промяната на гледната точка към него се състои реформата на детското правосъдие. Малолетните и непълнолетни извършители на престъпление да не бъдат репресивно наказвани в смисъла на превъзпитание, а да бъдат подпомогнати в откриването на тяхното място в социума и функционирането им в обществото по приемлив начин, защото не страхът ще доведе до промяна, а откриването на силните страни на всяко едно дете и работата за затвърждаването им. В това трябва да е ангажирано цялото общество.

Шестгодишната ми дъщеря наскоро ме попита как могат да бъдат накарани хората в каруци да не бият животните, дали ако ги накажем ще разберат? Отговорих й, че те ще спрат да го правят само ако сами пожелаят това. А как да накараш един човек да насочи желанието си в нещо друго е цяло изкуство и за всеки се случва по различен начин.

Насочен към мен от училищния психолог младеж с недопустимо поведение в училище и агресивно поведение и кражби от дома, в началните ни срещи предимно мълчеше. Постепенно забелязах, че има интереси в областта на градския транспорт – това за него имаше специфичен и съществен смисъл, и се превърна в тема за разговор. Постепенно премина в желание да кара колело и до относително отслабване на напрежението в тялото и до успокояване на тревогата, което от своя страна доведе до редуциране на агресивните прояви.

Колкото до това, какви трябва да са първоначалните реакции на родителите по повод забелязана агресия у децата им, на шега бих казала – да не са панически.

Как да разпознаем,
че детето ни е жертва или насилник

Какъв трябва да е подходът към дете с проблемно поведение – в семейството, в училище, сред връстниците му? Етикирането на едно дете с „лошо“, „опасно“, „агресивно“ какво влияние оказва върху него? Преодолява ли се някога стигмата? 

Обикновено възрастните, които разпознават едно поведение като проблемно сред децата, това са възпитателите в детските градини, учителите в началните класове, учителите, педагогическите съветници и психолозите в гимназиите и изобщо всички възрастни, които в професионалната си практика имат много срещи с деца. Някои от тях биха назовали „проблемно“ поведението, което им коства проблеми с овладяване на дисциплината, с овладяване на конфликтите между децата, с това, че някое дете ги затруднява в преподаването на учебния материал и др. Ако са по-чувствителни, някои от учителите биха забелязали проблемността и в прекомерната пасивност на дадено дете, в оттеглеността му от другите, в неувереността и вялостта му. Биха обърнали внимание на промяна в обичайното му поведение също – рязък спад на успеха, „блокажи“ при излагането на иначе усвоен материал, затруднение в протичането на т.нар. когнитивни процеси – трудност при концентриране на вниманието, проблемно запаметяване, обърканост на мислите и др. Ако са още по-чувствителни може да им направи впечатление и например прекомерно малкия номер обувки, сенките под очите, говорещи за недоспиване – вероятно поради висока тревожност, била тя обективна или субективно преживявана, възможно е да има и признаци на недохранване и други симптоми на неглижирането от страна на грижещите се за него възрастни.

Това, което искам да кажа е, че признаците на психично страдание понякога могат да бъдат грубо проявявани и очевидни, а понякога те могат да бъдат много дискретно изявени и трудно доловими.

Като възрастни, ангажирани по някакъв начин в работата си с деца ние трябва допълнително да се обучаваме в това да доразвиваме чувствителността си към тях, но и да не преставаме да се осланяме на често чисто човешката си интуиция за разпознаването на нещо нередно.

Предполагам във въпроса ви за подхода към дете с проблемно поведение визирате агресивни прояви на детето и проблеми с дисциплината. Понякога подобни прояви имат своето начало още в ранна детска възраст и се проявяват в интеракцията на децата в детската градина. Учителките забелязват, че детето не може да се социализира – страни от другите или по прекалено интрузивен начин нахлува в тяхното лично пространство чрез дърпане, бутане и др. Ставала съм свидетел на разговори между родители как „цялата градина е пропищяла от еди-кой си“. Обстановката се нажежава, самите родители стават агресивни едни към други и често реагират емоционално незряло самите те. Учителите понякога се чувстват безпомощни в овладяването на такова поведение. И за съжаление често започват да се търсят начини „проблемното“ дете да бъде преместено в друга група, клас, училище и т.н. Трябва да отчетем това, че понякога подобно решение може действително да доведе до облекчаване на емоционалното напрежение за самото дете и за неговото семейство, но за съжаление по-често то е проява на безпомощността ни в различните обществени роли, които заемаме, изправени пред липсата на отговор на въпроса защо то реагира така и съответно как да се справим. Защото простия отговор на въпроса например - „Защо еди-кой си се бие или краде парите на съучениците си...“ – Защото родителите му го бият, защото той, произлиза от бедно или ромско семейство, или защото родителите му са разведени или не му обръщат внимание и т.н. не ни вършат работа. Първо, не ни вършат работа, защото това са стереотипни разсъждения, които, освен да поставят етикет, не носят друга информация. И второ, не ни вършат работа, защото не казват нищо повече за това как детето е вписало съответния факт в собствената си история. А още повече не вършат работа, защото ние знаем, че и деца от богати семейства, с известни и успешни родители, обгрижвани и обичани, също извършват актове на необяснима агресия или пък асоциални прояви. Като привърженик на психоаналитичния подход бих казала, че отчитането на всички социални и демографски фактори за едно дете са от значение, но ние трябва да се научим да гледаме отвъд тях, да гледаме и подпомагаме субекта извън неговите обективни характеристики, интересувайки се от неговите лични, субективни интереси. Чувствителното ухо на възрастния може да разпознае сравнително лесно в коя сфера е разположено желанието на детето – кое истински го вълнува и увлича.

Какво правим на практика, когато дадено дете бие и краде от съучениците си? Учителят информира за това директора, провеждат се разговори с неговите родители. Понякога те се ангажират и започват да търсят начин да овладеят ситуацията. В тях често има буря от емоции – страхуват се какво ще стане с детето им занапред, задават си въпроса сбъркали ли са, чувстват се засрамени пред другите родители и т.н. В подобна ситуация за тях от голяма полза би била консултация с училищния психолог. Изключително добре подготвени и постоянно развиващи се професионално колеги имам, работещи като психолози в училища и детски градини. Не бих премълчала и факта, обаче, че тази длъжност все още заемат и хора, завършили „проформа“ психология, които никога не са били мотивирани да работят първо със себе си и собствените си емоции и също професионално да развиват компетенциите и сензитивността си към преживяванията на другия. Това е въпрос на нестихващо любопитство към Човека и личностна себеактуализация. Та виждаме, че родителите и детето могат да бъдат много професионално подпомогнати от ресурсите на институцията с работещите в нея психолози или пък да им се наложи да потърсят консултация извън градината или училището при психотерапевт, като понякога се налага и намеса на психиатър и употребата на медикаменти.

Ролята на психолога, работещ в институция, е от особено значение, тъй като той е професионалистът, който би доловил дискретните знаци на страданието и би насърчил родителите да потърсят ранна помощ. Той също така има компетенциите да подпомага и учителите в работата им с деца, преживяващи различни форми на дезадаптивно поведение, той би бил и професионалистът, който, в случай че не срещне родителско разбиране и желание на съответните родители да се ангажират с проблема на детето си, би работил с него и неговото субективно желание. И не на последно място, именно той е специалистът, имащ ключова роля в копирането на страховете, притесненията и цялостното безпокойство на родителите на останалите деца в класа, а и на самите деца, които споделят немалко часове ежедневно с дете, което по една или друга причина, има нужда от особено внимание. В рамките на родителски срещи или индивидуални разговори би могъл да им обясни спецификата на конкретния проблем – било то медицинска диагноза, странности в поведението или конфликтни взаимоотношения. Разбирате, че това е една длъжност в институцията от особено значение, която изисква изключително човешко и професионално влагане. И не на последно място – това е специалистът, който би трябвало да разполага с външни за институцията ресурси в лицето на психотерапевти, психиатри, контакти и с други институции, ДАЗД, полиция и др, чиято работа има допирни точки с децата, за да можа да насочва и към тях.

Сещам се за няколкомесечната ми работа с момиче в юношеска възраст, на което му беше изключително трудно да намери своето място в училище, което преминаваше през демонстративни конфликти с учители по различни предмети, с арогантно поведение, в драматични раздели и събирания с приятелки, до актове на автоагресия чрез горене на цигари в ръцете и висок риск от суицид. Една изключително сензитивна млада класна ръководителка, която е говорила с майката и я е окуражила да потърсят помощ. Постепенно фокуса в тялото на това момиче и неговата проблемност се измети към театрални интереси – т.е. към използването на същото това тяло в роля. И едновременно с това разговори с майката за разхлабване на натиска за учене и за допускане на мисълта, че дъщеря й може да има неподозирани до този момент и несвързани с интересите на семейството търсения за самата себе си. Едно облекчение в тялото, в поведението, в семейството и в клас.

Как да си отгледаме жертва

Отхвърлянето като пасивна форма на агресия може ли да отключи у едно дете физическа агресия? Как да определим кой е по-големият агресор в тези случаи и как да превърнем средата от враждебна в позитивна? 

Обикновено отхвърляме, когато нещо ни се стори различно, не го разбираме, а и поради това че не го познаваме често ни е страх. Възрастните хора го правим доста умело и фино понякога, докато при децата, чиито социални компетентности са все още слабо развити, отхвърлянето често е рязко, грубо и демонстративно. И пак, ако като възрастни ние имаме все пак някакви социални лостове да се справим с чувството, че сме отхвърлени макар и невинаги), при децата актът на отхвърляне може да се преживее радикално, изключително болезнено и детето да не открие за какво да се „захване“. Вследствие на това преживяване детето може да предприеме автоагресивни актове, да развие компенсаторни форми на дезадаптивно поведение или да развие активно или пасивно агресивно поведение спрямо тези, които разпознава като отхвърлящи го.

Предполагам, че във въпроса ви как да определим кой е по-големият агресор имате предвид ситуация, в която дадено дете, което има своите особености в развитието и поради тях не умее да създаде приятелства или да влезе в добър контакт с другия, често прави това като ги закача, понякога дразни и физически смущава. В юношеска възраст по-зрелите деца биха игнорирали подобно поведение, но в средното детство много често се наблюдава невъзможност другите деца да разпознаят затруднението на това дете и да отвърнат с осъзнати актове на агресия и отхвърляне спрямо него. Това, разбира се, допълнително усложнява ситуацията, агресивните прояви и от двете страни се ожесточават и често се намесват и родителите. Ние нямаме нужда да определяме кой е по-големият агресор, тъй като това не би ни помогнало в трудността. Това, което ще ни помогне, е да разберем динамиката на конкретната ситуация с всички включени в нея участници. 

Изключването и преместването на дете с проблемно поведение работещи решения ли са? Какви послания изпращат тези мерки до останалите деца в класа? 

И ако продължа разсъжденията си и дам отговор и на този въпрос – динамиката във всяка ситуация е различна. В дадена ситуация преместването може да се окаже работещо решение – но това решение не трябва да звучи като „преместване, заради самото преместване, т.е. бягство от проблема“, а трябва да е разположено в цялостния контекст на справянето със затрудненията на детето, като държим в главата си възможните позитивни и негативни ефекти за него. Например сравнително скоро подкрепих семейство в колебанието им дали да се поддадат на натиска на училището да преместят детето си от него. В конкретната ситуация напрежението у детето, което се изразяваше в буйно и неорганизирано, хаотично поведение, идваше от едни сложни и много объркани взаимоотношения с родителите. Преместването на детето в училище в близък град и най-вече ежедневието му извън обтегнатите взаимоотношения в ядреното семейство, доведе до възможността за „поемане на глътка въздух“ от всички. Но отново да кажа – в тази ситуация преместването имаше своя смисъл. Често желанието и натискът за преместване идват от усещането за безсилие на институцията да се справи със ситуацията и с невъзможност на родителите да намерят решение, в повечето случаи неподпомогнати отникъде. И да, за съжаление това често е придружено със стигма – „лош“, „неадекватен“, „агресивен“ и т.н. Рядко чета форуми, но съм чувала за разкази там как деца са посягали на други деца с пергели и за други случаи на опасни за живота и здравето ситуации. Вярвам, че такива ситуации има и мисля, че при подобни случаи е наложителна намеса на психиатър и общо успокояване на състоянието на детето с прием на медикаменти за намаляване на тревожността и/ или антипсихотични вещества, защото то дори може да има преживявания със статут на халюцинации, които наистина да го правят опасно за себе си и за другите. При едно адекватно медикаментозно лечение, а понякога и психотерапия, същото това дете по нищо очевидно няма да се различава от останалите. И виждате, че тук не преместването би решило проблема, а професионалната помощ.

Що се отнася до това какви послания праща на останалите деца преместването на едно дете с проблеми в поведението – при всички случаи децата имат необходимост да си обяснят какво се случва – с детето, със ситуацията, с решението за преместване. Децата срещат емоционални трудности от всякакъв вид – те имат нужда да обсъждат хранителните си разстройства, безсънието си от тревожност нощем, странностите след пушенето на трева, натрапливото миене на ръце и спазването на чистота, побоищата един над друг, къртенето на пейки в парковете... и т.н. Юношите говорят помежду си за тези неща и направо се чудя как е възможно ние възрастните да се правим на „ощипани“ като разберем за това по новини или по друг начин – та това е ставало под носа ни и ние сме били на една ръка от него, да го разберем.

На въпроса, едно просто преместване без обяснение от страна на загрижен възрастен – в лицето на класен, учител, училищен психолог и т.н., на дете с психично страдание ще бъде също толкова жестоко за останалите деца в класа, макар и да остане безмълвно, колкото ще е и за самия него чрез стигматизацията.

Адреналиновите деца

Приобщаващото образование е мантра, която се повтаря непрекъснато в публичното пространство. Има ли образователната ни система ресурс то да бъде работещо, според Вас? Само присъствието на деца със СОП в класната стая достатъчно ли е за тяхното приобщаване? 

Бих започнала по-отдалеч с идеята за приобщаване изобщо – нагласата за живот в общество, където сепарирането на отделните групи и категоризацията на хората не е издигната в култ е качествено различна от идеята за живот в общество, където това, което не отговаря на нормата постепенно се превръща в „отпадък на обществото„ в смисъла, в който го използвах по-горе в разговора. Това е идеята за общество, в което различията между отделните индивиди в него не се използват за сепарирането и маргинализирането на съответните групи на принадлежност, а се разглеждат като възможност за поддържане на неговата уникална многообразност. Различията между хората са неизброими. Очевидни, и то невинаги, са тези, които се дължат на външни телесни и езикови признаци – раса, етнос, пол, физическо здраве, сексуална ориентация, субкултурна принадлежност, религиозна принадлежност, социална група и възможности и др. Отвъд тези обективизирани различия всяко човешко същество изгражда себе си през призмата на своята субективна позиция.

В основата на приобщаващото образование е заложен именно този подход за работа през индивидуалността на всяко дете – било то с диагностицирано или не психично страдание, било то принадлежно към някоя маргинализирана общност, било то с дадена дарба или талант в някаква област, било то проявяващо симптоми на живот в тежка семейна среда, неглижираща или с присъстващо ежедневно насилие в нея, било то с различен статут на пребиваване.

Мисля си, че да се заеме позицията за работа по линията на приобщаващото образование от даден учител, възпитател в градина или цяла институция означава, те да застанат в позицията на „незнаещия“ . Цялото експертно самосъзнание тук включва позицията на отговорен възрастен, който бидейки професионалист в тясната си област на педагог, психолог, социален работник, ресурсен учител, лекар и т.н. има ресурсите да стои в позицията на този, които ще се остави да бъде воден от детето. Да усети момента, подхода и точните думи, с които той ще има възможността да предаде своето знание на това дете, което, поради една или друга причина, не може да се придържа към темпото и структурата на утвърдения обучителен процес, когато говорим за интимността в динамиката на учител-ученик. А когато става въпрос за цялостния подход към дадено дете в институцията, да се работи на екипно ниво през призмата на специфичното професионално знание на всеки един специалист в името водещия интерес за детето. Да стои човек в подобна позиция е изключително трудно, защото тя постоянно го препраща към незнанието – незнанието на това как знанието, което той има, може да бъде предадено точно на конкретното дете. Това е въпрос на лична позиция и личностно развитие на самия възрастен – да бъде готов да разчупи своите утъпкани пътеки и да „се учи от детето“. Така че ресурсите на образователната ни система да „направи„ приобщаващото образование работещо не се свеждат само до финансови и материални параметри, и до обучения и квалификация на състава. Свеждат се и до работа на едно много по-дълбоко ниво във всеки един от нас като гражданин на обществото ни, а именно работа с предразсъдъците и стереотипите в мисленето ни, което е въпрос на лично съзряване и работа върху самите себе си. Това е наша отговорност и никой друг не може да го организира или да „ни го излее в главата“, както казваха в моето училище навремето.

Едната ми дъщеря е в първи клас и в момента се учи да смята „с прехвърляне“ – 17 минус 5, например. Забелязах, че когато решава задачите си е написала на един отделен лист числата от 1 до 20 и за да реши конкретната задача започва да брои от 17 пет числа назад и така получава отговора. Такъв метод никога на мен не би ми хрумнал и аз го споделих на учителката й. Тя каза: „Забелязала съм, че децата изобретяват такива странни техники за смятане, които са различни от написаните в учебника и това няма значение, важното е, че те работят“.

Родителите и учителите достатъчно сетивни и реактивни ли сме към преживяванията на децата и процесите, през които преминават? Как да подобрим чувствителността си и да разбираме това, което ни казват – вербално и невербално? 

Отново с работа със самите нас и то не в курсове и обучения от рода на „Как да станем перфектни родители“ и др., които носят внушението, че щом ще ги преминем, изведнъж всичко ще се нареди – защото такъв тип курсове са просто бизнес. Трябва да се знае, че влизането на един възрастен в позицията на родител може да бъде много травматично за него, ако той има своите неразрешени вътрешни конфликти от позицията на дете (а такива винаги има). Да бъдеш родител означава да носиш събудените твои детски травми и да можеш да отграничаваш в интеракцията си с детето кое предизвиква твоите емоции – дали те идват наистина от конкретната, свързана с детето ситуация, или от една неотработена в теб ситуация, в която ти все още преживяваш себе си като дете. Това е една сериозна и отговорна работа със себе си, която в рамките на един курс няма как да се реши. В този смисъл, бих подкрепила родителите, които усещат себе си несигурни и объркани във взаимоотношенията си с децата, да се обърнат към себе си и в психотерапевтичен или психоаналитичен контекст да преразгледат своите съмнения.

Д-р Цветелина Иванова е магистър по „Клинична и консултативна психология“, „Психология на развитието“ и „Организационна психология“. През 2013-а защитава докторска дисертация по „Психология на дейността“. С психологическо консултиране се занимава от 2001-ва година. Терапевтичният ѝ опит започва в Извънболнична детско-юношеска психиатрична клиника „Св. Никола“ към Александровска болница, работата ѝ с деца и жени, преживели различни форми на насилие, и жертви на трафик продължава в Асоциация „Анимус“. В продължение на десет години д-р Иванова е работила като психолог в МВР и ДАТО. Преподавател е по „Психология“ и „Психопатология“, обучител в Академия МВР по програми "Специализирано изслушване на деца жертви и в риск от насилие" и "Разследване на престъпления с участието на малолетни и непълнолетни лица".

Препоръчваме ви още:

Ранна диагностика на психични проблеми

Канадското училище и "проблемните" деца: случаят с едно 9-годишно момче

Детето - жертва