Автор: Лени Рафаилова

Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия.

Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето... там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива… според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли - не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква.

Защо искам да живея на село

Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени, те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща - не ща влизам в битка.

Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която, както забелязвам, доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много недолюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка… от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора.

Нежелани нощни гости

Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед.

Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнало високо опашка и тича, та ушите му се ветреят.

Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.

Прочетохте ли

Залез в Шипково