Тази сутрин, докато пътувах към рождения ден на едно прекрасно детенце, получих следното съобщение:

Здравейте! много Ви харесвам и искрено се забавлявам с Вашите истории и коментари! Но сега искам да Ви помоля за услуга – моля да разпространите тази страничка. Това са наши много близки приятели – прекрасно семейство, което премина през много трудности, но оцеля. Бихте ли разпространили поста, за да може повече хора да видят и да помогнат! Благодаря Ви!

Погледнах страничката, харесах, първата ми реакция беше да споделя на моята ФБ стена, но се замислих. Всеки ден по стените на приятели и непознати виждаме десетки призиви за помощ. За кученца, котенца, деца, възрастни или млади хора, за всякакви благотворителни каузи. Помагаме за една, за втора. Третата я подминаваме. На четвъртата вече сме отегчени и дори не прочитаме за какво става въпрос. След петата може и да се подразним малко, че в очите ни се навират постоянно нечии страдания. И това е съвсем естествен процес, нарича се умора на съчувствието. Живеем в епоха на информационна преситеност. Отвсякъде ни бомбардират кадри от войната, окървавени лица, ужасни трагедии. Психиката ни търси механизъм за защита и удобно престава да ги забелязва. Скриваме се в зоната си на комфорт и обръщаме поглед към по-забавните теми. Към видеото със сладки тъжни кученца, на които се карат за изядени чехли. Към чичкото с фигура на Аполон, който танцува страстно с прекрасната си млада влюбена съпруга на яхта за 3 млн долара. Към историите на мама нинджа с бандата й от палавници и домашни животни. Това е далеч по-приятно и зареждащо и никой не може да ни осъди, че извръщаме поглед от страшното, от грозното, от болестта, войната, смъртта. Те са там някъде, далеч от нас и не ни засягат. Случват се на други хора, които не познаваме. Какво ни засягат всъщност? Защо изобщо трябва някой да ни занимава с тях? Има си институции, фондации, нека се оправят.

И тъй като пътувах към детски рожден ден, както вече споменах, неволно си припомних един друг детски рожден ден преди година. Прибрахме се весели и доволни, в колата се смяхме и слушахме шумно музика. Беше прекрасен съботен ден, запечатал се е в ума ми много ясно. Слънце, малко бяло вино, точно толкова, че да видиш цветовете по-ярки, смехът на децата и невинните им шеги. Иска ми се да нямаше с какво друго да запомня този ден. Но, за жалост, има. У дома разбрахме, че смъртта е отнесла наше скъпо и близко дете. Дете, което се смееше на шегите ми, играеше с децата ми и обожаваше точно определен вид от моите мъфини – онези с парченца шоколад. Дете, което опъваше загорелите си крака с изранени колене на дивана ми и гледаше мачове с моите момчета. Което тайничко се прокрадваше у дома да поиграе на плейстейшън, когато майка му забрани. Дете с широка усмивка и добро сърце, което защитаваше по-малките на футболното игрище и от което щеше да стане прекрасен и благороден човек. Смъртта, болестта, злото идват като крадци, не искат разрешение и не предупреждават, само грабват най-ценното и си отиват без извинение. И никой от нас не е застрахован. И всички котенца, цветя, вицове и танци на света не могат да ги спрат. Смъртта няма да се откаже, ако я отричаме. Тя дебне някъде там в ъгъла и на незнайния принцип на жестока лотария идва и отнася печелившия. Без ред, възраст и заслуги. Какво да правим тогава? Как да я победим?

Не можем.

Но можем да останем хора пред лицето й. Защото ако сърцето ни спре да трепва пред чуждата болка и мъка, ако се уморим да съчувстваме и помагаме, не знам… Мисля, че това е по-страшно от самата смърт. Това би било най-голямата й победа – да ни отнеме човешкото. Да, ние ще продължим да ходим като хора, да се смеем като хора, да говорим като хора. Но най-истинското, което ни прави една идея повече от бозайници – емпатията, съпричастието, съчувствието, способността да се поставим на мястото на друг човек, те ще са изгубени безвъзвратно. Ще бъдем човеци, но не и хора. Ще бъдем по-недостойни от животни, защото дори животните понякога се грижат за чуждите малки.

Моля ви, останете си хора. Пазете сърцето си не от състраданието, а от бездушието. То е истинският убиец. Не бягайте от съчувствието. Оспорвайте на смъртта набелязаните жертви. Не се предавайте в битката със злото в многото му лица. Споделяйте и помагайте всеки според силите си. Вярвайте в каузи и ги подкрепяйте със сърце. Помагайте на болни деца, пребити кучета и бедни старци. Не защото така си купувате индулгенции, не защото така се застраховате да не се случи на вас, не защото искате целия свят да разбере колко сте добри и щедри. А защото всички сме тук за малко и всички ще си отидем. И единственото, което ще има значение тогава, в онзи незнаен ден, когато и нашият ред на лотарията дойде, ще бъде дали сме оставили след себе си поне една усмивка и една добрина. За да си отидем с мисълта, че цялото блъскане не е било напразно и сме удържали своята макар и малка победа над мрака.

Гошко, детето, чиято съдба ме накара да напиша всичко това, вече е на по-добро място. Но деца в нужда все още има и разчитат на нас. Можете да помогнете на Божидар, на Любчо, и не само. Много са. Ясно е, че никой не може да помогне на всички хора, но е достатъчно всеки от нас да помогне на един. Нали?