Автор: Елена Зелена Бърдарова
Чудя се, какво правят хората, след като преживеят най-разтърсващата любов на живота си. От онези любови, дето те откъсват от дървото ти рано, много преди да изсъхнеш и да се зарееш в самотно примирение към есенната трева. После те запокитват срещу ураганния вятър, който нащърбва краищата ти, изскубва жилките ти и те мята на дъното на най-черната пропаст, където умиращи от любов листа, трупани стотици години, те поемат в гниещото си лоно. Успяваш ли да се изправиш отново? Успяваш ли да живееш? Уж си цял, а в прогорените очертания на сърцето, останали там като отпечатъци от неизбежен пожар, остава и част от теб…
- Най-много се страхувам да не разбиеш сърцето ми - казвам.
Плахо декларирана застраховка за целостта на сърце, крехко като птица от глина.
- И аз се страхувам от същото - отговаря ми.
И така, треперещи за чупливите си сърца, се мятаме безразсъдно в окото на бурята.
- Какво ще ядем? – прозаичността на ежедневието размива за момент идилията.
- Аз искам риба. И вино – отговарям.
Сервитьорката се мотае край масата, събира чаши, бърше. Хвърля ни снизходителен поглед, пълен с премерен цинизъм. Цялата ѝ поза навира в лицата ни презрението ѝ към такива като нас - любовници, на чиито истории се е нагледала. Симуланти на житейско нещастие, играещи в абсурдни пиеси без реквизит, открили новия театрален сезон с подновен, аматьорски състав. Завесата се спуска и вдига с предвидима честота, а след n-тото представление, всичко отново омръзва.
И тогава единият просто спира да идва. Пустота изпълва пътната ос Пловдив – Бургас и оставя птиците край шосето безмълвни, а другия участник в спектакъла - с нулев шанс за хепи енд. Този самотен комедиант поддържа илюзията още известно време. Появява се всяка втора сряда. Сяда на същата маса, пали цигара с нервно потръпващи пръсти, поръчва риба и вино. Държи се така, сякаш всичко е както преди, сякаш другият е отново насреща, но просто е отишъл до тоалетната или говори с жена си по телефона в тихия ъгъл на заведението.
Сервитьорката мъкне столове, които дращят по пода, с физиономията „знаех си“.
- Пъстърва – казва ми троснато. – Няма друго.
- Да, чудесно.
Знам, че няма друго. Вече няма нищо друго в този живот, освен мъртви риби и възкисело вино. Паля цигара. Пуша отново след пет години. Цялото ми същество е обсебено от нарочно самоунищожение. Мисля си как мазохистично измъчваме телата си, с надеждата физическата болка да заглуши онази, другата. Глупав ход, обречен на неминуем провал. Доста път си извървяла, Елено, би трябвало да знаеш, че няма по-остра болка от тази на счупено сърце.
Сервитьорката носи чаша за вино. Едната, от двете налични в заведението. Ръбовете ѝ са криви и захабени. Че, кой пие вино в тоя затънтен край? Мъжете тук пият домашна ракия, а жените им тайно я наливат в буркани направо от бидона и я налагат с плодове и захар. Бясна съм на снизхождението ѝ. Какво, по дяволите, разбира тази застаряваща провинциална Пепеляшка с разширени вени и мъж алкохолик от истинската, възвишена любов? Само ние, богопомазаните, които сме се докоснали до нея, имаме право да съдим себе си и другите. Обвили сме се в нарцистичната самозаблуда, че никой, никога не я изпитал така, както ние. Не и с нашата страст. Не и с нашата лудост. Смешни наивници са влюбените...
На съседната маса сядат двама мъже. Очевидно са местни. Държат се свойски с Пепеляшката, пускат шеги и се хилят с цигари между устните. Тя е навирила глава, няма нищо против завалящите им погледи, опипващи мръснишки задника ѝ. Носи им пълни чаши и гръдта ѝ се разлива благосклонно пред очите им. Те грабват чашите и пият настървено, сякаш само това са чакали цял ден. Не ме забелязват. Дали съм там, наистина?
Почти съм преполовила бутилката. Мъжете поръчват второ питие, очите им блестят в ранния следобед и подканят ниско прелитащите лястовици да пикират край масата им. Повишили са тон и спорят за нещо, смеейки се и подмятайки нецензурни реплики към Пепеляшката. Трябва да отида до тоалетна. Ставам и с леко неуверена крачка минавам край тях, усещайки жадните им погледи върху себе си. Сякаш чак сега ме виждат и изведнъж се умълчават. Чувам ги да оставят чашите на масата и да преглъщат слюнката си. Изпращат ме с поглед до паянтовата врата, която хлопва зад гърба ми. Тоалетната е мръсна и мизерна, не за първи път влизам тук, за да охладя еуфорията или нещастието си. Поглеждам се в мътното огледало. Не искам да виждам отчаянието, изписано на лицето ми, не и пред тези хора, не и тук. Едвам удържам сълзите си. Плисвам малко вода на очите си, постоявам около минута, за да се овладея и излизам. Мъжете ме гледат втренчено, чудят се какво прави тук тая градска кокона с рокля и претенции за неповторимост.
Рибата е препържена и хрупа като прегоряла хартия между зъбите ми. Виното е реколта „Трагедия 2020“. Естествен завършек на житейската ми комедия. Една сълза се измъква нахално от самообладанието ми и се търкулва по бузата ми. Пада върху мазната риба преди да успея да я забърша. Пъстръва със сол от сълзи - специалитетът на „Пристана на разбитите сърца“.
Говорим по телефона. С гумената лодка е, чувам как греблата пляскат ядно вълните, а рибите се стрелкат уплашено далеч от смъртоносните им удари.
– Аз нова жена не си търся!
Знам, че е така и въпреки това, тази категорична констатация, изречена на глас, пробива черепната ми кутия и мозъка ми като гигантска ледена висулка. Остава там и никога не се разтопява.
- Искате ли десерт? – сервитьорката е виснала до масата ми, а мъжете са се извърнали и ни гледат с интерес. Защо не ме остави на мира, по дяволите! Единственото, което искам, е да допия шибаното вино, за да спра да се самосъжалявам. Мълча. Нямам сили да ѝ отговоря. Усещам, че в момента, в който отворя устата си, от очите ми, като от нелепо скачени съдове, ще рукнат сълзи. Тя сяда срещу ми. Червилото ѝ е избеляло от слънцето и времето, прекарано тук, в тази дупка, сред потните погледи на пияни мъже и страстта на случайно попаднали в храма ѝ любовници. Червената ѝ коса е събрана на нескопосан кок, корените ѝ са бели, прекалено бели, като коремите на прелитащите наоколо лястовици. Загрубелите ѝ ръце потръпват леко на старата дървена маса. Сигурно ѝ се иска да отлети оттук. Както на мен. Да застане на ръба на онази скала и да се спусне като неспокойно птиче в безметежието. Усмихвам ѝ се. Изведнъж я усещам толкова близка, че сърцето ми се свива. Та тя също е споделяла тук, с мен, онези полудели от любов мигове, онази превъзбуда, огласените страхове и премълчаните надежди, екзалтацията и безумието, гризала е нокти зад бара, взирайки се в блесналите ни очи, в забравата кои сме и къде сме…
Свалям гривната си. Този обръч отдавна не успява да задържи във вътрешността си парчетата ми. Помня, когато той ми я подари. Подаде ми я небрежно, без излишни сантименталности. „За теб е“, каза. Протягам се и я нахлузвам на ръката ѝ. Слънцето се спуска любопитно и се стаява в сребърните инкрустации, като хвърля отблясъци към зачервените ми очи.
- Да не ми предадете сега някоя лоша любовна карма – засмива се тя, а погледът ѝ изведнъж е омекнал. Вижда отчаянието ми, разнищеното ми на стотици жалки късове сърце, разпилени във всеки кът на нейната и моята вселена.
- Да изядем по един сладолед – усмихвам ѝ се през сълзи. Свила съм се като есенно листо, обречено на естествена смърт и приело съдбата си, с единствената надежда, да се роди отново следващата пролет.
Премиерата на първата книга на Елена "Другата Елена" ще бъде на 26 май.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам