Автор: Станислава Славова-Петкова

„Мадам, никога не бих рискувал толкова висок залог“

„Роза през зимата“

Катлийн Удиуиз 

Май

Не обичам да ходя в селската ни къща, особено след като нашите починаха. Нищо, че е близо до морето, на две преки от плажа. В съседство е пълно е с любопитни бабета, които само да ми видят колата, паркирана на тротоара пред двора, почват да ми подвикват през оградата „Миче, тука ли си, ма?“. Не можаха да се напънат да ми запомнят името – Калина.

Пробвах няколко пъти да си доведа компания. Много шум съм вдигала, тука живеели възрастни хора. А като започнат да ме одумват – ти няма ли да се жениш, деца кога ще раждаш – все едно те като имат по едно-две деца и половин дузина внучета, та им виждат често очите. Най-много по един път в годината, като пристигат за морето, обаче на път за някой голям курорт.

Тази година мисля да приключа с тях всичките. Подала съм обява, че продавам къщата. Едно време нашите хубаво са я построили – основата, стените са стабилни, обаче все нещо има да се ремонтира по нея. А аз просто искам да си почивам, като отида на море. На тридесет и четири съм, работя в офис, нищо не разбирам от ремонти.

Имам и друг, таен план – да забременея това лято. Не ми трябва съпруг, сама ще го гледам детето. Не искам повече да живея с някой изтрещялник. Толкова горчив опит съм събрала, че мога да напиша продължение на „Сексът и градът“.

Юни

Решавам, че ще работя дистанционно това лято, от къщата на морето, докато я продам. Не мога да пътувам всеки път, когато някой ми се обади с молба да я разгледа. Информирам шефа, който не е никак впечатлен. Важното е работата ти да върви по план. Дали си в офиса или някъде другаде в насипно състояние – щом пращаш готовите проекти преди очертаните в червено дати на календара, всичко е точно.

Натъпквам до капака фиатчето с хранителни и всякакви други запаси и потеглям на няколкочасовото пътешествие, което ще ме отведе от столицата до морето. Приличам на текстова задача по математика – от точка А тръгнала кола, която се движи с деветдесет километра в час. Спряла за почивка от 15 минути и продължила със сто километра в час. Пристигнала в точка В шест часа по-късно. След колко време на колата ще ѝ хрумне да повтори това безумие?

Първите кандидат - купувачи са възрастна двойка, ще се пенсионират скоро. Искат къщата, за да живеят лятото на морето, да стоят няколко месеца. Показват ми снимки на децата и внуците. Почват да се пазарят. Много ниска оферта ми предлагат. Мисля да ги отрежа. Продавам имот, не правя дарение.

От една агенция ми звъняха. Ще я правят къща за гости. Пристигат двама олизани младежи. На място установяват, че ремонтните работи ще им струват твърде скъпо, а и квадратурата е малка. Изпиваме по една бира на раздяла, без лоши чувства.

Мъж я иска за себе си. Щял да живее тук целогодишно (не само лятото!). Мек бил климата, имало достатъчно място – първият етаж щял да направи работилница. Занимавал се с дърворезба. Не че ми е разказал всичко това сам. По-скоро с ченгел му вадя думите от устата. На моя възраст, доколкото мога да преценя, под обраслото с брада лице. Висок, с широки рамене, тъмна коса, май очите му са зелени, но не съм сигурна. Ще трябва пак да погледна. Има твърде дълги мигли. Облечен е едно такова небрежно, хипарски. Няма халка и не е довел със себе си никого да оглеждат заедно. Предлага близка до моята цена, но разбира се, по-ниска. Обещавам да му се обадя.

През нощта сънувам, че опитвам да засадя семенце, но ръцете ми са като меки като фиде и не успявам да изкопая дупка. Почвам да плача и попилите в пръстта сълзи, образуват вдлъбнатина. Лек вятър преобръща семенцето и го поставя на точното място. Щастливо гледам как се извива нежно зелено стъбълце. Обхванало ме е невероятно спокойствие. Напъпва цвят, но преди да видя как ще се разпука, се събуждам от звъненето на телефона.

Звъни последният кандидат за къщата. Десет часа било станало, решила ли съм нещо, ей сега щял да дойде. Тъкмо да проверя какъв цвят са му очите. Дали ще имам време за един бърз душ преди това?

Оглеждаме заедно целия имот, минаваме стая по стая, обикаляме по двора, отключвам гаража. Иска имота, виждам го. Попипва с ръце всичко, стои замислен. Според мен, подрежда в главата си какво ще промени и ремонтира.

Внезапно осъзнавам, че сега, като продам къщата и се върна в столицата, шансовете ми да забременея намаляват още повече. Мислех тук, на спокойствие, лятото, да  прилъгвам някакви морски международни гларуси. Не вярвах, че толкова бързо ще се намери свестен купувач.

В момент на лудост му предлагам сделка. Ако ме забременее до края на лятото, ще му продам къщата на половин цена. Обяснявам му набързо философията си, как и един родител е достатъчен. Няма да го натоварвам с издръжка или нещо друго, дори името му няма да вписвам в акта за раждане. Въобще никакъв ангажимент към детето, освен евентуално в сътворяването му.

Гледа ме точно така, както се и чувствам – в големия град хората малко почват да се чалдисват. Да, очите му определено са зелени, стоим втренчени един в друг сигурно минута. Чувам как вълните се разбиват в себе си половин километър надолу по улицата. Не, това било сърцето ми. Не, вълните са. Човек не можа да чуе биенето на собственото си сърце. Ноздрите му се разширяват и той присвива очи. Взел е решение.

„Добре“. Мислел първоначално да идва с приятели, да му помагат, но сега всичко щял да прави сам. И въобще цялата уговорка налагала да се пренесе да живее в къщата. Веднага.

Два дни му отнема да си докара инструменти, материали, багаж. Настанява се в една от стаите на първия етаж. Сключваме и предварителен договор за цялата сума. Тази, която аз предложих. 

Почва да работи рано на другата сутрин. После обядваме. В най-голямата жега ляга и си почива. Следобед поработва малко по градината. Вечерта работи върху мен.

Прави секс по един и същи начин. Не е много опитен. В началото се дразнех от тази липса на разнообразие, но после се чувствах като ученичка, подготвена за контролно. Пръстите му едни такива твърди, груби от тежката работа, но ме докосва изключително нежно. Като се замисля, всичко по него е твърдо, опънато, гладко. Само косата му е мека, особено като е току-що измита и изсушена. Любопитно ми е да го видя как работи с дървото, но ми казва, че в момента къщата му е приоритет и няма да стане.

Веднъж го питах, ами ако ми се прииска и сутринта да правим секс? Може, но щял да си утрепе целия ден. Уморен се чувствал после. Вярвам му, аз след това не мога да мръдна.

Бабите много го харесват. Красимир се казва. Като почнат от сутринта – „Краси, бабе, ти закусвал ли си? Че то, Мичето не я знаем дали може да готви.“ Носят мекици, бухти. За обяд пълнени чушки, супички. Родена съм и израснах тук, името ми не знаят, но неговото го научиха още първия ден. Не ги бърка, че по цял преди обед нещо им чука, трака на главите. Лично аз не мога да понасям шума и съм на плажа с лаптопа.

Юли

Красимир оправи плочките на двора, подряза лозницата, прекопа. Бабите му дадоха цветя и той ме помоли да ги засея. Не било чак толкова трудно, сетих се как едно време с майка ми се грижехме за градинката.

Нещо не ми се ходи вече на плажа, много ми е горещо там. Ще остана да работя на верандата под лозата, на сенчица. Красимир ми извади неговата работна маса, мога да  ѝ регулирам височината. Взех един от кухненските столове. 

Дали му бабите за обяд пържени кюфтета. Да бяха дали и кисели краставички. Нищо, и с кисело мляко мога да ги ям. Вчера прекарах един сладолед с половин буркан лютеница и кашкавал. Утре ще направя пак салата с домати, краставици и мед. Предния път много ѝ се мръщи, но си изяде всичко.

Смята да маха стария покрив и да прави нов. Няма как, извика приятелите си. Дойдоха в рамките на два дни, от четирите посоки на света, както се казва. Всеки е различен от останалите. Единият е адвокат, вторият – шофьор на камион, а третият притежава малка книжарница. С него най-много си допаднахме – Николай. Ти това чела ли си, ти това чел ли си, такива работи. Той е душата на компанията, само майтапи пуска. С напредването на вечерта и приближаване нивото на шишето ракия до кота нула, стават все по-пиперливи. „Да не те притеснявам нещо?“. Пич, учила съм в квартално софийско училище, от пети клас ходя сама на лагери. Разбирам от майтап, нищо че не ми се пие тази вечер. По едно време седна до мен, прилепил крак до моя. Красимир пък точно тогава му щукна да го извика да му покажел къде щели да редят утре свалените керемиди. Позабавиха се. Връща се само моят майстор. Николай много му се приспало и отишъл да си ляга, щял да се наслаждава на звездите, откога си мечтаел за това.

Ние, останалите четирима, се разквартируваме из къщата. Красимир обикновено отива да спи в неговата стая на долния етаж, не остава при мен цялата нощ. Но сега ще споделяме една до края на покрива. Нервен, пуши на прозореца. Преди ме любеше все едно яде крем-карамел с малка лъжичка, а сега повече прилича на глозгане на печени ребърца. Нищо, малко разнообразие.

Бабите си умират от кеф, че готвят не за един, а за четирима мъже. Правят си специални сбирки, за да уточняват менюто. Дръпнах Красимир настрани и му предложих да си делим парите за продуктите с него, а аз да ходя да пазарувам. Кимна само и ми пъхна в ръката някакви банкноти. Ще стигнат за седмица, но преди да съм му възразила, вече се качва на стълбата.

Тараша местния пазар, месо, риба, зеленчуци. Нося торбите на бабите. „Иии, бе, Миче, що си я купила тая риба? Бай ти Петко щеше да налови.“ Кой е бай Петко? „Ммм, тез картофи не са пресни“ и т.н. Дотук с добрите намерения.

Красимир ми е преместил нещата в гаража, ще работя там, къщата е тотално обезпокривена.

Десетина дни по-късно момците си тръгват. Да се чудиш как никой не е строител, но покривът изглежда както трябва. Сложили са и улуци. Плътно са следвали инструкциите на моя бригадир.

Красимир и Николай се прегръщат на раздяла и чувам „Успех, брат“, „Благодаря, брат“. Сигурна бях, че са скарани, защото на втория ден след пристигането си, Николай беше със засъхнала кръв по едното ухо и много-много не са си говорили двамата след това. Мъжка му работа.

Нещо съм понапълняла. Добре, че всички си тръгват и бабите ще върнат нормалните порциони. Ще пробвам лунната диета, тука някъде я бях записала… 

Август

Разбирам, че нещо не е наред от баба ти Тодорка. Надвесила се е над мен и ме пръска с вода. Крещи истинското ми име „Калинооо, Калинче, погледни ме, баби“. Значи така, нещата изглеждат сериозни. Но не ми бие шамари, милва ме по косата. Отварям очи. Виждам Красимир някъде в периферията. Само за момент срещам погледа му. Изглежда ми трескав, но няма как да съм сигурна, защото миг по-късно той го е отместил, а щом ме чува да отговарям на баба Тодорка, излиза от стаята. Цупи се явно. Не мога да се занимавам с неговите настроения, имам си свои собствени напоследък.

Посъвземам се и сядам. Може от жегата нещо да ми се е завило свят.  Разбирам защо Красимир ми е бесен. Пред мен е пръснат големия порцеланов супник на майка ми, допреди малко, пълен с таратор. Две други баби са на колене и чистят. Шумът сигурно е бил оглушителен. Една от плочките на новия теракот е счупена. Трябва да се прави наново. Баба Тодорка ми помага да се изправя и ме праща в банята да се изкъпя. Част от таратора е по мен.

Красимир се връща след половин час. Купил тест за бременност и специални витамини. Оставя ги на масата в кухнята и отива навън да си гледа неговата работа.

Ми да, ще си имам бебе. Време е да се прибирам в големия град.

Съобщавам го на Красимир, не ми изглежда изненадан. Но като цяло трудно можеш да му разчетеш мислите. Не е от нервните и приказливите. Изчаква ме да си изкажа приказката, без да каже нищо. Двамата си мълчим така, дружно. После ме пита дали искам да видя как ще изглеждат гредите на втория етаж. Ще са готови след седмица. Да, може, не бързам, ще остана още една седмица. Така и не се изнесе от стаята ми.

Бабите вече ме викат по име през оградата. Питат какво ми се яде. Чудо на чудесата, Красимир е минал на второ място в плана им за изхранване на човечеството. Най-после да се вредя за едни макарони на фурна.

Септември

Вече съм си у дома в столицата. Изчаквам още месец, преди да кажа на шефа и колегите, че съм бременна. Учудени, явно са ме били отписали като кандидат - бъдеща майка. А и нали няма мъж около мен. От време на време ги виждам, че се споглеждат и шушукат. Обикновено съм гладна или ми се спи, така че ми е все едно за техните страдания, породени от неинформираност и любопитство. Като платноход при силен вятър, постепенно надувам платната и почвам да се нося една такава бавна и величествена из офиса. Никоя работа не ми се вижда спешна.

Може би все пак ще трябва да направя едно яко бебешко пазаруване, преди съвсем да съм се ошишкала. Сърми ли да си сготвя довечера? Със сладко от дюлите на баба Тодорка, как само ще си ходят! И туршийка. Пазаруването не е чак толкова спешно, ще го отложим за уикенда.

Октомври

Красимир идва в офиса, не знаел къде живея, но знае къде работя. Всички са в шок от присъствието му, аз – най-много. Бяхме говорили да му прехвърля окончателно къщата и да финализираме сделката при нотариус, но без конкретна дата. Да не съм забравила нищо? Случва ми се напоследък.

Гледам него, гледам колегите. Те едни такива бели, охранени, гладки, като втасал хляб. Той като чирус, е, не толкоз слаб, ама релефен. И черен, черен, опечен от слънцето, не е загубил още летния си тен. Косата му пораснала, за подстригване станала, само я отмята с ръка. Добре поне, че се е обръснал. Малко на апостол беше почнал да прилича. За пръв път му виждам брадичката. Я, имал трапчинка.

Целият офис е притихнал, да чуе какво ще си говорим. Ха-ха, изненада! Той въобще не е приказлив. Трябва да разчиташ езика на тялото му и да го гледаш в очите, за да разбереш какво иска да ти каже. Сега пристъпва от крак на крак и не носи нищо в ръце, значи – иска да говорим. Казвам му да ме изчака в едно заведение наблизо, свършвам работа след по-малко от час. Освен това там има храна и е топличко. Мойсей разцепва морето, да си онагледите как погледите на колежките ми го изпращат към вратата.

Носят ми пилешки късчета със сметана, но някак си неговата пържола с картофи ми се вижда по-добре сготвена. Прибутва ми я, без дори да я е докоснал. Гледа ме мълчаливо как ям. Установявам, че и двете порции са на ниво.  Той си поръчва втора. 

Приборите са като клечки за зъби в ръцете му, приличащи на лопати. Спомням си, че когато се любехме и той ме стиснеше с двете едновременно за задника, можех да свърша за десет секунди, дори и без да се движи.

Показва ми снимки на телефона си. Слагал изолация на къщата, сменил дограмата, боядисал оградата. „Ей това“ – вика -  „е спалнята. Гледай колко голяма стана“. На мен лично не ми харесва, няма място за телевизор. Мислел да направи до нея ателието, но стаята била много малка и я направил детска. За някой ден, като имал деца. Цветът на стените е много готин. Патешко жълто. Ателието щяло да бъде в гаража. Сложил му отопление, да може да работи и зимата.

Кара ме до нас и на тръгване ми стоварва пред входа една детска количка. Не е същото зелено като очите му. Те искрят, а количката е в мастилено зелен цвят. „Знам“ – казва – „че се разбрахме, че нямам ангажимент към детето, но поне една количка да му купя“.

Ноември

Количката съм я паркирала в коридора. Дори и сгъната, прилича на малък танк. За какво я е взел толкова голяма? „Стабилна е“, цитирам.

За пореден път се спъвам в нея, като се прибирам от пазаруване. Писна ми вече. И без това ми е трудно да си събувам ботушите и съм си сложила един стол да сядам. Няма къде да се обърна.

Звъня му. Леко ми трепери гласа, но държа фронта.

- Слушай какво, аз тая количка няма да я влача по етажите тука. Отделно не ми се събира във фиата, знаеш колко е малък багажника. Твоята кола е по-голяма, така че, ела я вземи.

Слушам тежкото му дишане. Някакво движение и почва да псува тихо ключовете за колата, които пак не може да намери. Колко пъти съм му казвала, да ги оставя на едно и също място. Открива ги. Ръмжи един такъв. Да съм си стояла в къщи, до довечера щял да дойде. Пита какво ми се яде.

- Няма да носиш нищо, напазарувала съм, ще сготвя.

Пак мърморене, в стил „прави каквото знаеш“, чувам тръшкане вратата на колата и ми затваря.

Слагам пилешките бутчета да се позапекат малко, после ще хвърля и ориза с морковите. Значи, шампоан ще ми трябва, че от неговия се обривам. Сядам да правя списък какво друго да си взема още. На втория лист се сещам, че забравих да му поръчам да купи хляб.

********

Първата книга на Станислава Славова-Петкова скоро ще стигне до нас, представянето е на 26 юли и може да го видите тук. Ето и страницата й във фейсбук. Публикували сме и други нейни истории. Сред тях ми е любим Казанът.