Автор: Мария Пеева

Докато пиша тези редове, едно малко кафяво, топло същество с гладка козинка, се е отпуснало в скута ми и лекичко похърква. Дали е сладко? Това е последното, което бихте си помислили за него. Най-напред защото мирише на мръсни чорапи. Не знам дали е негова специфична миризма, или всички стари кучета вонят така. Има (за жалост) само два зъба, при това жълти и стърчащи като на миниатюрен глиган. Често пръцка, а понякога и се подмокря. Като добавим към това и омразата към всеки, който ме доближи, ръмженето, оголените (за щастие) само два зъба, можете да си представите картинката.

Фреди не е сладък. Той е едно клечаво, патраво, миризливо и доста злобно старче, което се появи в живота ни толкова неочаквано, че ми трябваше седмица да осмисля собственото си решение.

Това е от тези истории на “спонтанни добри жестове”, които понякога споделям с вас. Но този път няма ви да окуражавам да опитате и вие, а ще ви предупредя.

Не правете това у дома. 

Освен ако наистина, НАИСТИНА го искате и наистина, НАИСТИНА осъзнавате какво предстои.

Преди три седмици или там някъде една приятелка сподели в майчинската ни група пост, който ме разплака. Буквално. Не защото не съм чела подобни истории и споделяла някои от тях.

Просто така се случва понякога в живота - нещо те трогва повече от друго, по знайни или незнайни причини. И не само че те трогва, ами те изяжда отвътре, ако не направиш нищо, за да помогнеш.

И така прочетох въпросния пост късно вечерта. След което отидох при Иван и му го наврях в лицето.

- Моля те, моля те, моля те, виж това кученце.

Изглежда съм вкарала в употреба особения поглед и тон, защото Иван само ме погледна и каза: 

- Меро, ти си луда. Прави каквото искаш. 

Децата заподскачаха възторжено. “Уау, ще си имаме трето кученце.” Кучетата и котката все още не знаеха какво ги чака. За тях след малко.

Писах веднага на Розалин, която беше подслонила Фреди в дома си и му търсеше осиновители. Когато разбра, че сме голямо семейство с много деца и животни, усетих колебание в нея.

- Той е старо куче - ми каза тя. - Иска спокойствие, иска да спи в леглото, понякога си върши работата вътре. И… доста намирисва.

В никакъв случай не мога да кажа, че всичко това ме зарадва. Но пък от друга страна Розалин постъпи точно както трябва - не представи положението по-розово, отколкото е, само и само да се отърве от кученцето.

- Ще се справим. - казах й.

Имам чувството, че колкото повече тя ме разубеждаваше, толкова повече исках това клето животинче.

Защо ли? Може би от чист инат.

А може би по някакъв странен начин то прие образа на кученцето от детската ми книга, която написах месеци преди това. В нея се разказва за куче, и за загуба, и за неизпълнени обещания. На всичкото отгоре според децата Фреди дори прилича на кученцето от илюстрациите на Клементина. 

В живота няма случайни неща, казват хората. И да, клише е, но клишетата се раждат от живия живот.

Все пак подозирам, че ако се бяха появили други осиновители, Розалин нямаше да ни го даде. Защото, разбирате ли, той наистина е едно старо и изморено животинче, което гледа да си полегне при всяка възможност.

А у нас, знаете, екшънът е сериозен.

Но поради липса на по-добри кандидати, след десетина дни проучване и разговори с Розалин в крайна сметка Фреди се озова у дома. Забелязах известна тревога у Розалин, когато дойде да ни го донесе и й обещах да й пращам снимки поне първите дни.

Все още го правя.

През първите дни държахме хъскитата далеч от него. Исках да се уверя, че са свикнали с миризмата и присъствието на друго животинче, преди да ги събера. С котарака Фройд мина лесно, но Фройд е такава душица, че всекиго би обикнал.

Някъде на третия ден забелязах, че кучетата са готови да го приемат. Физиономията им се промени и вече не го гледаха като плячка или храна, а с далеч по-здравословно любопитство. Давах им да го подушат от моите ръце винаги когато ни доближат. После започнах да го пускам на земята пред тях. Свикнаха. Чара го настъпи един-два пъти, докато се научи да я избягва. Като цяло отношението им към него е на снизхождение и недоумение. Вероятно, ако можеха да говорят, щяха да ме попитат: “Мирише на куче, прилича на мелез от котка и чехъл. Що за чудо е това?”.

А аз бих им отговорила: 

- Това е Фреди.

Който на свой ред не е особено доволен от снизходителното им отношение и честичко им ръмжи.

За мое огромно изумление хъскитата и котаракът Фройд търпят дори това. Не му ядат храната, не отговарят на ръмженето му, понасят ревността му, когато посегна да ги погаля. Приеха го както децата биха приели възрастен дядо, когото си приютил в дома си, защото вече не може да се грижи сам за себе си.

Много е вероятно да се чудите защо изобщо си причиних това и малко ли са ми другите деца и животни.

Това е постът. Ако го прочетете, може би ще ме разберете. Снимката и текстът са на Anita Ge, а в групата ни ги сподели Светлана Павлова.

Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките. Можех  донякъде по тоя път.. След стотното, сто и петдесетото..след шестстотин и петдесетото, след  хиляда петстотин и второто ..някои  наистина минават покрай мен без да ги „усетя”. Много от тях всъщност, срамно много.От друга страна , знам, че ако ги усетя всичките ще спра изтощена на първия завой  и а няма да мога да продължа да им помагам с това да ги покажа през обектива. Затова вдигам защитната стена и снимам пак и пак – не питам кое как се казва, не питам за историите им. Поглеждам издълбоко в два – три чифта очи, чувам ги да ми разказват  тежките си истории  и излизам през портите на приюта набързо, бягам от там, преди да погледна в още едни очи, за да се опазя от още една история и да мога да вляза пак.

Има обаче такива кучета, които разбиват с първия поглед всички възможни стени име сриват из основи.  Като Фреди. Не му е това името. Не знаем как се казва и затова му измислихме ново име.Като на много други. 

Знаем, че е бил намерен ей такъв мъничък, стар, окуцял и болен насред София. Знаем, че спасителки се опитваха да го спасяват от лекарите, до които беше стигнал за да бъде спасен, опериран и излекуван..Не успяха, та Фред получи помощта от която наистина имаше нужда. 

А  другото ни го разказа той. Че не е бил сам никога преди .Че е бил глезено, обичано куче, носено в чантичка. Че  не знае как да заспива сам на пода.Че е живял обграден от любов, повече отколкото виждат в живота си повечето кучета. Че заради тая любов, никой не се е и опитал да го научи да е куче. И че остарял и куцичък, вече не си е отивал с красивите чантички в които са го разнасяли. И се е озовал сам, навън, където рядко дори са го оставяли да стъпва по земята. Знаем и че не знае ЗАЩО са го изхвърлили. Не разбира. Не знае какво е направил и как да го поправи.Няма и да  разбере – никога. Опитва се  сега да поправи стореното лошо, което е накарало милата стопанка да го изостави.И следва на тъничките си, болнички, залитащи краченца всяка жена, която е около него. „Тука съм.Мога, виж!Голям съм.Не съм остарял!Нека вървя с тебе!Няма да съм лошо куче,обещавам! Няма да съм куче въобще, каквото искаш ще съм ..не ме оставяй! „ ...

Кучета като Фреди разбиват не само мен. Разбиват всички ни. Старите изоставени ненужни живи играчки на някоя красавица... Тя сто на сто вече има ново,модерно, малко, побиращо се в чантичка кученце, което повече да си отива с обувките ѝ за новия сезон. Което също като Фреди няма да разбере защо някой ден. А той е сам.Много сам.

Толкова много кучета вече съм снимала, че не мога дори да се опитам да съжаля всичките.

Фреди обаче...

**

Фреди е намерен изхвърлен на улицата и е получил лечение в клиниката във Връбница.Фреди търси дом, в който няма да има значение дали си отива с новите чанти и обувки. Ако това е Вашият дом, свържете се с мен, Rosalin Schmiech или Бандата на 1500-те/1500 Dog Gang

И така се сдобихме с трето кученце, порода кифленско.

Казах на снаха ми:

- Яна, виждаш ли сега? Явно цял живот съм мечтала да съм кифла и да си нося малко кученце в чантичка. И на стари години станах кифла със старо кученце.

А Яна ме погледна с усмивка:

- Мими, не искам да те разочаровам, но ти си кифла, откакто те познавам.

И ей ме на, с кученцето обикалям напред-назад, по срещи с приятелки и делови ангажименти. И си свикнахме един с друг, търсим се. А миризмата и ръмженето имат определени предимства. Хората ми правят място на опашки и спазват дистанция, което не е чак толкова неприятно.

Само един проблем ме тормози понякога. Кученцето е старо и ще си отиде някой ден. И тогава ще е голям рев. 

Но на този етап няма да го мислим.

Ще приключа с това, което ви казах в началото. Спонтанните жестове на доброта са прекрасно нещо. Много хора ще прочетат книгата ми или тази история, или някой пост във фейсбук, ще се трогнат и ще поискат да си вземат сладко кученце като Рекси от книжката.

Това е прекрасно, но имам огромна молба към вас.

Преди това хубаво го обмислете и планирайте. Претеглете всички плюсове и минуси. Пресметнете си разходите и времето, и грижите.

Защото кученцата остаряват и се разболяват и вече не са толкова мили и сладки, колкото бебето, което сте взели с толкова радост.

Погрижете се вашият Рекси да не се превърне в нечий Фреди. 

Той не заслужава това.

Още от историите ни с домашни любимци: 

Доброто куче Чара

Алекса, без която не можем