Автор: Валентина Димитрова

Основните въпроси, които си задават повечето хора в този толкова несигурен период, какъвто е изолацията, са „Какво ще стане, след като това отмине?“ и „Кога ще се върнем към нормалния си начин на живот?“.

Истината е, че никой не може да даде отговор на тези въпроси, защото повечето от нас преминават през това за пръв път. Тревогата, която всеки преживява посвоему, обаче се усеща и тя завладява общото споделено пространство. Много хора казват „Имам усещането, че животът ми е спрял и чакам това да отмине, за да го продължа“, но той не е спрял – той се трансформира. Не смятам, че връщане към нормалното като към нещо старо и познато е съвсем възможно. Ще се върнем към живота и дейностите, които сме правили преди, само че променени. И това е нормалното. Да сме подготвени, че това, което сме оставили в офиса или в дома на родителите си вече ще е различно, защото през това време са настъпили промени на много нива. На хоризонтално – хората около нас преминават през лични процеси – тревожат се, страхуват се, гневни са, което на свой ред е съвсем естествено да промени и отношенията помежду ни – може да се отдалечим, да се приближим, да разберем повече позицията на другия, да се почувстваме по-разбрани или да видим страна на близките си, за която не сме подозирали, че имат.

На вертикално – в самите нас има същите, подобни или напълно различни процеси, които опитваме да разберем, да приемем или да се борим срещу това, което не искаме да „срещаме“ в себе си и това си е нашият личен процес на трансформация. Не вярвам да има много хора, които да не изпитват по-интензивни чувства в този период на изолация. Дори, тези, които казват, че нищо по никакъв начин не се е променило за тях, на някакво ниво не отчитат реалността и искат да я подменят с илюзията, че промяна няма да има, защото много се страхуват от нея. Някои казват, че след тази криза ще сме станали по-смирени и по-добри, но какво имат предвид? Често хората, които преминават през криза са тъжни, гневни, отчаяни. А всъщност това не е ли нормално?

 Не е ли това новото нормално – да осъзнаем, че вече нищо няма да е същото и да приемем, че да се гневим не ни прави лоши. Това са чувствата, които се наблюдават при повечето хора, които преминават през криза – било то нормативна или не. Нормативната криза е тази, която е предвидима – например сватба, раждане на дете, отделянето на юношата от родителите си, смърт от старост. Ненормативна е тази, която не може да предвидим – внезапна смърт в семейството, тежка болест, загуба на работа или – както сме сега – въвеждане на извънредно положение. Какво се случва най-често, когато, например, юношата се отделя? Как се чувства той? Чувствата са много смесени и едва ли ще могат съвсем ясно да се разграничат – изплашен дали ще може да се справи сам и какво го чака оттук нататък, защото има голяма несигурност в него, поради факта че му предстои преход. Понякога гневен на родителите си, които от части също не са готови да го „пуснат“ и се тревожат, а той възприема тази тревога като опит да го контролират. Но те също преминават през своите лични процеси на страх за юношата, страх за тях самите и осмисляне – какво биха правили със себе си и отношенията си, които непременно ще се променят, когато останат само двамата?

Ами раждането на дете? Не е ли съпроводено също с толкова много емоции – радост от факта, че си дарил живот и си станал родител, неописуемо щастие всеки път, когато виждаш как детето ти се усмихва, спи, играе, страх от това дали ще се справиш, гняв, че не е всичко е толкова хубаво и лесно, така, както си го представял, отчаяние, че не може да поемеш голямата промяната или осъзнаването, че вече нищо няма да е същото! Това се случва и с нас днес! Неслучайно събитията, които се предполага да носят радост се наричат кризи. Не защото не носят щастие, а защото съдържат в себе си много повече – трансформация в индивида и съответно в отношенията му.

 Не всеки е готов за тези промени, разбира се, затова и често трудните за поемане чувства се натъпкват някъде дълбоко и чакат. Чакат подходящия момент, за да се покажат, да поемат своята глътка въздух и да се съживят. Толкова много метафори са използвали мои клиенти, за да опишат този процес. Една от тях е „като гардероб, в който всичко е натъпкано и сега се отваря и започват да изпадат нещата отвътре“. Всеки намира „убежище“ за своите трудни чувства и така се предпазва. Доста често положения като сегашното оказват по-голям натиск върху „гардероба“ и той се отваря неочаквано, някои неща отвътре падат и създават хаос. Всеки може да ги вдигне и да ги натъпче обратно, или да ги разгъне, да ги разгледа и да ги подреди. Каквото и да избере да направи, след като се затвори вратата, гардеробът пак ще изглежда по същия начин отвън, но вътре нещата ще се намират на друго място – може хаосът да е станал по-голям, може нещата да са започнали да се подреждат, но вече нищо няма да е същото..

Затова, като мислим за връщане към „нормалното“, нека първо се запитаме дали вече не тъгуваме по загубата му и доколко осъзнаваме и приемаме, че ни предстои адаптация към „новото нормално“?

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Терапевт и Съосновател на Център „Нюанси“

Прочетохте ли:

Билет към гнева

Дайте ни избор