Автор: Яна Пеева
Събота! И то не каква да е събота, а септемврийска събота! Няма (почти) нищо по-хубаво от хладни есенни утрини и въпреки че още не е есен, почти усещам онази специфична наслада, породена от огнено оранжеви листа и мирис на.. ами, на есен. Тази точно сутрин се будя от малко човече, което се опитва да се покатери върху лицето ми, смеещо се. Хваща се за носа ми, удря ме с малкото си лакътче по скулата, хихика се, както само бебета се хихикат - неудържимо и в захлас. Теодор е станал отдавна и в коридора се чува как кучетата сноват и душат вратата на спалнят - проверяват дали сме се събудили.
Взимам хихикащия малък човек и с бодра крачка и кучета в краката влизам в хола. Прехвърлям го от моите обичащи ръце в също толкова обичащите го ръце на баща му и включвам кафе-машината. Докато слушам как се пълни чашата, си спомням за нещо, което съм писала сякаш преди сто години - за съботите.
Съботите са за дълги горещи душове и ментов чай. За ранни закуски, ако има кой да стане, за да ги сготви. За излежаване до късно в леглото с оплетени чаршафи, ако няма ранобудни. За чистене и ходене бос по чистия паркет.
Съботите са за дълги разходки с кучетата (по-дълги от обикновено). За печене на браунита и купуване на цветя. За четене на книги и слушане на музика. За несушене на мокра коса, защото за никъде не бързаш и няма лошо да я оставиш да изсъхне сама. За мазане с кремове.
Съботите са за тъпи спорове от сорта: “Това е моята хавлия, не твоята”; “Зелената запалка е моя, червената е твоя”; “Кучето ти изяде тъпата чаена свещ и сега мирише на миризливи свещи, ПОВЕЧЕНИКАКВИСВЕЩИВКЪЩИЧУВАШЛИМЕ?!?!??!”. За много смях след тъпите спорове. За дремене на дивана, докато кучетата ти дъвчат ушите/краката/ръцете/одеалото или пък се дъвчат едно друго.
Съботите са за късно излизане и късно прибиране. За спирала/очналиния/руж/червеночервило. Или пък за никакво излизане и тениска до коленете и несресана коса. За държане за ръка. Пиене на бира и ядене на пържени картофки. За шепнене пред вратата, докато търсим ключовете и после много шумно посрещане от вътре, докато се опитваме да си събуем обувките.
Съботите са, за да се превръщат неусетно в недели.
И за обичане, толкова много обичане.
Слушаме БТР, Тангра и Клуб НЛО, Теодор танцува с Борис, аз седя на земята пред фурната и в захлас гледам как сместта се превръща в перфектна хрупкава холандска палачинка. Кучетата сноват между двама ни и току близват на Борис крачетата, ако се случи да са достатъчно близо до тях. Той се залива от смях и мята малки ръчички, ние с баща му се споглеждаме и също започваме да се смеем.
Толкова сладко, толкова сладко..
Закусваме бавно, говорим си и се опитваме да научим Боби да не дава на Алекса храна. Безуспешно. Тя го гледа сякаш е малък бог паднал от небето и стои неотлъчно до него, а когато й подаде юмруче, сграбчило парче палачинка, внимателно го взима без дори да докосне малката ръчичка с големите си зъби. Предаваме се и се примиряваме, че отсега нататък и кучетата ще закусват с палачинки.
По-късно стоя сама и ги слушам как си говорят в другата стая, Теодор убеждава Борис да спят, а той му се смее и (явно) му дърпа носа и косата. Никога не съм се чувствала по-цяла и по-щастлива, отколкото сега, подслушваща двата гласа, които ми изпълват живота и сърцето и смисъла. Мисля си за всички бъдещи съботи, за това как малките крачета ще започнат да топуркат по паркета, заедно с кучешките лапички, за бебешките възклицания, които ще се превърнат в думички, после в изречения. За малките ръчички, които ще искат да помагат за закуската. И за това, че ще сме все по-щастливи.
А съботите ще са за все така хубави неща, за отекващ смях, за кучешки стъпки по паркета, за бавно пиене на кафе, за прегръдки и целувки, за вкопчване в красотата на деня.
И за обичане, за толкова много обичане.
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам