Автор: Мария Пеева

Моят 4-годишен Алекс, този, който изглежда същинско ангелче на снимката, вчера взел, че се намъкнал през храстите в двора на една съседка и задигнал градинските й лампи. На всичкото отгоре не сам, ами с аверче. Както каза една приятелка, още един и щяха да са организирана престъпна група. Естествено, ние първо хубаво му се накарахме, после го наказахме, после още малко му се накарахме, а той кръстосал ръчички, целите надрани от храстите, обаче погледът блести палаво и нагло като на 4-годишно гаменче.

С баща му нещо взехме да се вайкаме, леле, детето, ами ако стане крадец, ами ако стане престъпник, трябва да се изкорени това от самото начало, ако се повтори какво ще правим, то на психолог ли да го водим, да го наказваме ли, да го бием ли, що ли.

После обаче се замислих за едно време и си викам… е, кой ли пък не е правил щуротии? Да не сме били все ангелчета неземни? Може би по-хитри сме били, та ни се е разминавало, и то като по-големи и с далеч по-големи бели.

Ванката, например, спомням си в десети клас, прясно гаджосани, ме изпраща една вечер покрай Дома на младоженците (централния), в Пловдив, където има един чуден парк, точно срещу Четвъртък пазара, и на 50 метра от милицията (по онова време беше милиция). И в този чуден парк, имаше години наред едно още по-чудно заведение, в което ходехме да ядем сладолед и да пием кафе, ако общият бюджет го позволяваше. Та, прибираме се ние към 10 вечерта и аз подхвърлям между другото:

- Ей, колко би било хубаво, ако си имам такава масичка за терасата, нали, Ванка? И като дойдеш у нас, ще пием кафе на терасата и ще гледаме как виетнамците отсреща се карат.

Малко отклонение.

Точно срещу нас бяха виетнамските общежития и имаше една двойка, не много по-голяма от нас, която постоянно нещо си каканижеше и ръкомахаше на неразбираемия си език, дори жестовете им бяха различни от нашите, а ние с Ванката се забавлявахме, като им „превеждахме“ репликите.

- Днес пак не уловил куче. Какъв мъж ти, щом едно куче не може хвана?

- Дори да хвана най-охранено куче, къде го сготвиш? Българи нас линчуват, ако ние техно куче одерем живо, за по-вкусна мръвка.

И тем подобни глупости.

Та, както и да е, изпрати ме Ванката, с дълги влажни целувки, сгушени на тайното място, което не се вижда от терасата, ако майка ми дебне. А на следващия ден сутринта, познайте.

Ванката пристига с въпросната масичка, здраво привързана за багажника на колелото.

Моят влюбен хлапак запомнил, че масичката ми е на сърце, и същата нощ яхнал зеления бегач, хоп до заведението, където масите си стояли отвън. Никой не е подозирал, че ще се намери кретен да краде масичка с МЕТАЛНИ КРАКА. Но те не знаят на какво е способна любовта, особено когато си на 16 години и толкова ти е акълът. Ванката, някъде около 60 кила мокър по онова време, натоварил масичката на багажника на колелото, и с бутане я закарал до тях. Всичко това се случва, напомням ви на 50 метра от милицията, в малките часове на нощта.

На сутринта масичката се озова в къщи, пак с бутане и крепене на багажника на колелото.

След много охкане и ахкане, (даже не ми и хрумна да го упрекна, кой ти мисли на 16 години, че някой ще си търси масата), я избутахме до терасата, и да ви кажа, доста тежеше.

Не помня какво излъгах нашите за тази масичка, но те никога не биха заподозрели, че аз или Иван сме способни на такова мерзко престъпление.

Мисля, че масата още е там. Моля, ако някой си я търси, да се обади.

Та, сега, след случката на Алекс с градинските лампи на съседката… Какво да ви кажа? Ми прави са хората, крушата не пада по-далеч от дървото.

Но има надежда за клетото дете. Баща му оттогава не е крал масички, и даже взе, че стана човек. Затова много няма да се връзвам.

И аз си имам моите издънки, но затова друг път.

Мислех да ви сложа линк към една история, в която разказвам как Ванката се беше напил, но няма, защото той ми каза, че ако сложа линк към нея, следващия път няма да ме върне от отвъдното. Затова слагам линк към история, в която аз ревнувам Иван от едно момиче с бронзово дупе.