Лени Рафаилова ни разказва за истинското приятелство, което побеждава разстоянието и времето. Много истинска, тъжна и красива история. Благодаря ти, Лени!

Мичурин. Сякаш много отдавна. Аз- за първи път на море след четири години отсъствие.

Изгоряла и с 39 градуса температура. Учителката ми по биология ме маже с Дефламол от буркан. Лепи марли по гърба ми и ме хока. Аз хлипам и пустосвам собствения си инат да не се намажа с плажното масло, когато му беше времето. Притворила съм очи и въпреки болката се подхилквам. Още с пристигането си в лагера, една групичка бесни мацки-хулиганки измъчихме биоложката да ни пусне до кея…да скачаме от кулата. И тя, женицата, иска-не иска, дойде с нас, да не ни счупи хатъра. Помня..Покатерила съм се по ръждясалите железа, стоя и гледам под себе си синьо-зелената тъмна вода. Слънцето капе по нея и се стича в прегръдките ѝ. Аз се вълнувам, не ме е страх да скоча, но ми харесва да се взирам в морето. Някой се изкачва до мен. Момиче, с пепеляво руса коса и закачлива усмивка. Запознаваме се. Тя- Луиза, аз Елена. По-късно станахме Лизи и Лени. двойно Л. Там я срещнах за първи път и така ще я запомня завинаги. На високото, над морето, със слънцето и шума на вълните, с босите крака и ръждясалия винкел.Прекарахме страхотни две седмици, въпреки моето изгаряне и доволното дежурене в стола. Не си разменихме телефони и адреси. Не помня защо.
След година се озовах в Бастилията. Това е може би най-забележителната гимназия в София. Гледам по списъците в кой клас са ме разпределили и неочаквано до мен съзирам познати дяволити очички, които се взират в същия този списък. Оказва се, че сме в един и същи клас. Така започна всичко. Така започна нашето пътешествие, което едва ли някога ще свърши. Бяхме на по 17 години, когато тя замина с майка си в Австрия и остана да учи там, За мен липсата ѝ беше драматична. Усещах се сама, загубена, изгубена. Всички ми бяха чужди, престорени и глупави. Тя вече не беше до мен за да ми се присмива на смешната пола, с която съм решила, че мога да впечатля Емил, не беше, за да ми каже, че обиците ми са ужасни или че съм прекалено разрошена. Ягодите с кисело мляко вече не ми се услаждаха така, както с нея. Седях на чин. Повечето време сама. С нея често седяхме на пода, върху раниците.Класът ни беше голям и в някои часове нямаше достатъчно столове. Сега имаше един повече. Много страдах и пишех. Много писма. Крояхме планове. Искахме да отидем на концерт на Гънс, във Виена. Тя ми разказваше за всичко, което я впечатлява, за всичко, което я дразни или натъжава. Сърдеше ми се, че драматизирам и страня от съучениците си. Натякваше ми да престана да се тюхкам по въпросния Емил, ами да взема да направя нещо. Аз естествено нищо не направих. А Емил си намери гадже. Туй-то.
През лятната ваканция тя си дойде за няколко дни. Срещата ни беше на Софийския университет. Помня лепенката на врата ѝ. Беше отслабнала и в чудесно настроение. Трябваше да се върне във Виена за някакви изследвания, нищо сериозно. Така ми говореше, а аз не ѝ вярвах. Тогава я видях за последен път. Беше август, а аз изпитах студ. Винаги са ме преследвали предчувствия и добри, и лоши. Продължих с писмата. Намерих приятели сред съучениците си и Лизи беше доволна, че съм престанала да се държа като завършен идиот. Когато питах какво се случва с нея, тя ми отговаряше, че я лекуват и всичко ще се оправи. Скоро обаче в думите ѝ проникна страх. Чувах го и го усещах. Виждах го и по на места размазаното мастило на химикалката..Тя ме лъжеше, а аз исках да вярвам в лъжите ѝ. Линиите на буквите спряха да бъдат точни и ясни, все повече се пречупваха и удължаваха. Все повече разбирах, че на концерт на Гънс няма да отида..с нея. А без нея не исках. Един ден получих писмо от майка ѝ. Лизи вече не можела да движи ръцете си, но искала да ми напише писмо. Не за сбогом, само за довиждане. Пазя го. Двадесет и три години вече. В него всичко е светло и хубаво, и детско. Там е тя,там съм и аз. Там са усмивките, сълзите и сополите ни. там са ни лудите мечти и надеждите. Там съм с онази шашавата пола и грозните обици, там е тя и яде ягоди, нахилена до ушите, със скъсани дънки на пода зад последния чин.Отиде си на 17, в деня след рождения ми ден. Не би могла да стори друго. Притежаваше завидно чувство за хумор.
Днес вървя из централните гробища и не знам изобщо какво правя тук. Адски е кално,а дъждът и виелицата са съборили дървета върху гробовете. Паднали кръстове, разпилени увехнали цветя, парчета от мрамор и кал. Гъста и лепкава. Като смъртна тъга. Намирам гроба ѝ след дълго обикаляне и оставам малка свещ да гори до паметника. Отдавна никой не е идвал тук. Аз също. Защото не вярвам в гробища и ковчези, и в смъртта не вярвам. Тя замина някъде, може би далеч, а може би не чак толкова. За мен тя е извън времето,извън времето на часовника ми, на деня и нощта, извън времето което ни владее. Тя си беше инат и не обичаше никой да владее нито мислите, нито душата ѝ. Вироглава и непримирима си дигна чукалата и замина. Мъката е за тези, които останаха. За мен. Ето, минават си годините,но спомените не бледнеят, а сякаш се покриват с патина, от която стават даже по-силни и ярки. Няма да плача. Прощавай, приятелче! Някой ден ще слушаме заедно Гънс, когато ти дойда на гости. Извън времето. Засега оставам тук, имам още неща да свърша, преди и аз да си бия шута. Обичам те. Помня те. Обещавам да си купя нова пола и някои по-модерни обици. Знам, че се смееш сега. Ягодите не изчезват от пазара и през зимата, дано да намеря вкусни. Пуши ми се. Чао, миличка!

Автор: Елена Рафаилова

Можете да прочетете още от Лени в блога й.