Автор: Мария Пеева
Тази история никога нямаше да бъде написана, ако преди 30 години в едно свежо априлско утро баща ми, този толкова мил и разсеян човек, не си беше забравил очилата.
Какво нещо е случайността, нали? И до каква огромна степен животът ни (а явно и смъртта) се определя от случайности и дреболии, които на пръв поглед са толкова незначителни.
Може би е добре да започна малко по-отдалеч.
В началото ще кажа, че не обвинявам родителите си за нищо. Те винаги са ме обичали, единствено дете съм, дълго чакано и много желано. Просто си бяха от стария тип родители - онези със строгите изисквания и прекалените очаквания - мисля, че цялото им поколение беше такова. А аз бях едно доста добро дете - отличничка и всичко останало.
Поне докато не влязох в пубертета, когато изведнъж открих, че имам своя воля и искам да правя разни неща, които те не одобряват. Но въпреки това аз толкова искам да ги направя, че съм готова да рискувам да ми се скарат. Ако ме хванат, разбира се. Тогава се научих да ги лъжа и да се крия. И толкова много ми харесваше да съм непослушна и те да не ме хващат, че дойде момент, когато правех много по-щури неща от връстниците си, на които всъщност им позволяваха доста повече. Разбирате ли парадокса? На мен уж ми беше позволено много по-малко, а аз правех много повече и по-опасни неща от приятелките си. У дома и в училище бях добро дете и отличничка, а на улицата, извън клас имах съвсем различно лице. И него си харесвах много повече. Мислех си, че това съм истинската аз. След много години осъзнах, че по-скоро съм била преувеличената си версия - малко по-дива, малко по-откачена, малко по-лоша, отколкото всъщност съм. И всичко това, само за да компенсирам онова твърде послушно момиче, което най-близките ми хора виждаха в мен.
Това малко по-диво и лошо момиче един ден реши да си накъдри косата. Знаете ли какво е студено къдрене? Мисля, че вече никой не си причинява такива неща на косата, но едно време беше страшно модерно. И за да бъда готина и интересна, на 16 години, в девети клас, без ничие позволение, отидох на фризьор и се накъдрих. За сравнение това е все едно сега дъщеричката ви да отиде и да си боядиса косата със зелена боя, която не се измива. Шок и ужас, нали? А по онова време беше още по-зле. Помня как една учителка дори ме заплаши, че ще ми намалят поведението.
Изобщо не ми дремеше какво ще кажат учителите. Толкова много се харесвах.
Спомням си и какво ми каза един съученик, по когото май малко си падах. “Гледам някаква жестока мацка в автобуса за училище, а тя се обърна и ха! Това било нашата Мария”.
След няколко години се ожених за него, но това е друга история. Той впрочем все още ме харесва къдрава.
И така, моето красиво и щастливо накъдрено аз се прибра вкъщи и си върза косата с ластик с надеждата майка му и баща му да не забележат.
Но този път ударих на камък - спипаха ме.
Майка ми крещя повече от обичайното и ме нарече с по-тежки думи от обичайното. Това можех да го понеса. Но когато ми каза да отида на следващия ден и да се подстрижа, ми дойде в повече и си поплаках. Не пред нея, разбира се. Не и пред приятелките - пред тях бях кораво хлапе.
На следващия ден не отидох на фризьор. Надявах се, че ще ѝ мине. Плюс това започна пролетната ваканция и бях сигурна, че докато се върна отново на училище, косата ми няма да е чак толкова ситно накъдрена и учителите няма да ми правят забележка. Подозирах, че някой от тях ѝ се е обадил да заплашва с намалено поведение.
На майка ми не ѝ мина обаче. Отново ми се накара, отново ме обижда и заплашва. Накрая каза, че ако на следващия ден не отида да се подстрижа, ще ми отреже косата сама.
Звучеше си като доста сериозна заплаха.
Но аз намерих решение.
Реших да се самоубия.
Съвсем истински го реших. За кратко си поиграх с мисълта само да се престоря, че се самоубивам. Но не ми се стори достатъчно наказание. А аз исках да я накажа, о, колко много исках. Татко не толкова, защото той не се намеси в този скандал. Но нея… направо я мразех с яростно тийнейджърско непримирение, отчаяно я ненавиждах и исках да страда. Да страда много.
Защото, виждате ли, винаги съм знаела, че аз съм смисълът на живота й. Тя просто нямаше никакви други интереси освен мен. Или поне така ми изглеждаше тогава.
На следващата сутрин станах, написах три сърцераздирателни писма - до татко, до най-добрата ми приятелка и до гаджето ми по онова време. До мама - не. Нека ѝ! Даже писмо няма да има.
Хубави писма бяха, мисля. Помня, че след като ги написах, ги прочетох и си поревах на тях. Ами да, за рев си е. И сега ми се реве. Бива ли за една коса дете на 16 години да сложи край на живота си? Абсолютна нелепост. А тогава ми се струваше най-логичното решение на проблема ми с мама.
Говорете с децата си... моля ви!
След като написах писмата, ги прибрах в пликове, които грижливо надписах. После извадих от шкафа с лекарства всичката налична химия вкъщи, а тя беше доста. Майка ми взимаше лексотани, приспивателни и всякакви видове успокоителни. Не ще да съм била толкова лесно дете, може би. Или все пак е имала живот извън мен и проблеми извън мен…
Към тях добавих аспирините на татко, аналгините и амидофените.
Стана солидна купчинка, която погълнах с един буркан от любимия ми домашен компот. После си легнах, като си представях погребението и как всички плачат горко за мен. Тази картина доста ми харесваше. Със сигурност повече от картината, в която отивам на училище без страхотните си къдрици. После не помня нищо.
Но явно в онзи ден Непознатият отгоре е решил, че ми е рано и все още не съм направила достатъчно щуротии на този свят.
Баща ми стигнал до работата си на другия край на Пловдив и установил, че си е забравил очилата. При което тръгнал обратно, защото без тях няма как да изпипа сложните машинни чертежи, които правеше. Като се прибрал, ме заварил заспала и тъй като вече беше ваканция, най-вероятно е щял да тръгне обратно към работа, но забелязал на масата купчинката шишенца и празни блистери. После видял и писмата.
Когато татко ми разказа всичко това, не плачеше. Сълзите са били преди това. За тях разбрах от една съседка, чак след като ме изписаха от болницата.
- Миме, какво стана с теб? Добре ли си? Видях една сутрин как баща ти те носеше на ръце към колата, а вечерта плакаха и двамата с майка ти. Целият блок ги чу. После казаха - апендицит.
Естествено, че ще кажат така. Беше си срамна работа това, да направиш опит за самоубийство, че и неуспешен отгоре.
Както и да е.
Два дни съм била в кома. Не помня промивките, лечението, нищо. Помня само, че като се свестих със системите, в стаята имаше някакъв професор с цяла група студенти, на които обясняваше:
- Момиче с опит за самоубийство, натровила се с медикаменти…
Психолози по онова време май нямаше. Но за сметка на това ме заведоха на отчет в детска педагогическа стая, където ме повикаха веднъж или два пъти. Бързо се отказаха от мен, щом разбраха, че не съм обект на насилие, нито някой ме е подтикнал по какъвто и да е начин. Жалко, защото ми беше толкова забавно. Винаги съм искала да стана следовател.
А може би все пак е имало психолози в онези години, защото мама и татко се промениха малко след тази история. Поне се опитаха, доколкото им е възможно.
Защо ви разказвам всичко това? Защото децата понякога правят невъобразими неща. Такива, които на един зрял човек биха се сторили абсолютна глупост. Но които понякога завършват фатално. Господ не може да е навсякъде, затова е създал нас, майките. А когато и ние не сме на линия, какво става?
Преди месец една приятелка учителка ми разказа за своя ученичка, 12-годишна, която направила опит за самоубийство. Защото изкарала двойка и я заплашили да ѝ вземат телефона.
Миналата седмица 16-годишно момиче в Индонезия се самоуби, след като публикува снимка в Инстаграм с анкета - да живея ли, или да умра. 69 процента от отговорите били да умре.
Дали ако последователите ѝ бяха отговорили по друг начин, това дете все пак щеше да отнеме живота си?
Социалните мрежи ли са виновни за смъртта му? Или родителите, които по някакъв начин са го предали? Които са пропуснали да приемат сериозно “детинските” му проблеми?
Не мога да отговоря на тези въпроси. Мога само да градя отношения на доверие и обич с моите деца. Моите прекрасни четирима сина, които нямаше да ги има на този свят, ако в онова априлско утро баща ми не си беше забравил очилата. Странно, сега мога да си представя свят, в който ме няма. Но не бих могла да си представя света без тях.
Не правете глупости, хлапета, колкото и да ви е криво, самотно и страшно понякога. Не само защото някой някъде ви обича. Най-вече защото тепърва в живота ви ще има хора, които вие ще обичате. Струва си да дадете още един шанс на този шибан живот - поне заради тях.
Прочетохте ли
Автор: Лени Рафаилова
Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия.
Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето... там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива… според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли - не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква.
Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени, те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща - не ща влизам в битка.
Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която, както забелязвам, доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много недолюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка… от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора.
Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед.
Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнало високо опашка и тича, та ушите му се ветреят.
Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.
Прочетохте ли
Автор: Йоана Боянова
Хората вярват в много неща. Вярват, защото имат нужда да вярват. Ето аз вярвам, че ако ям и никой не ме вижда, не се брои, че съм яла. Затова, когато ходя да купувам закуска, изяждам една още по пътя. Реално никой не ме е видял, значи не съм яла, мога и у дома пак да хапна. Но има някои поверия, бих ги нарекла „странни". Ще започна от това, че булчинската рокля не се пере. Като едни видни ловци на митове, опровергахме това твърдение. Прана-непрана, ако ти е писано, ще се разведеш. Ако не ви мързи, смело ги перете тия рокли, дами, няма връзка. Другото, което лично на мен ми беше казано, е, че когато жена не може дълго време да има дете, трябва да изяде плод от дърво, но преседял зимата на него. Сега, поправете ме ако греша, но си мисля, че със секс става, а не с ядене. И по-добре де, че що плодове съм яла, знам ли ги преседели ли са, кой кога ги е откъснал ?
Сега разбрах, че жената, докато е бременна, не трябва да се подстригва - ако е момче, да не му отреже достойнството. И тук митът беше опроверган. Няколко майки споделиха, че са се подстригвали и момчетата им си имат добри, даже много добри, атрибути. Обаче ваше право е да вярвате или не, защото на мама момчето нали знаете - всичко му е най, та може и мама да преувеличава. Аз не се подстригах, мислех си: „За едното подстригване - да ме псува снахата после. Я си ходи чорлава!“ Освен че жената, докато е бременна, придобива размер на малко слонче, също така ѝ се налага и да ходи неподстригана, небоядисана, добре че за космите по краката още нищо не бях срещнала, щях да съм точно като Крали Марко. Дебела, космата и внушителна.
Установихме, че суеверията напредват и с технологиите. Бременна жена кабел не трябва да прескача. Сега си представете ситуацията: „Шефе, не мога да дойда на работа, мъжът ми не е изключил компютъра, не мога да стигна до контакта.“ – „Готово, днес не сте на работа!“
Не може да шиете, докато сте бременна, или поне не може, ако не сте захапали конец с размер минимум на корабно въже. Бе я си ходете скъсани, кой шие в 21 век!
Когато жената тръгне да ражда, вече има много поверия: всички врати да са отворени; косата да не е вързана; водата да е пусната да тече. Любимото ми е, че трябва да се пусне сапун в пазвата ѝ, за да мине бързо и гладко. Смело, дами, пробвайте, после да се похвалите! Реално нищо не губите, освен по-висока сметка за вода, проветрена къща и един сапун в пазвата.
Неподстригана, платила висока сметка за вода, влизаш в проветрената къща с бебето и се почва - вечер дрехи не се простират; не се излиза, докато бебето не каже „мамо“; не може съседката до го види или ако го види, трябва да се завъртите 10 пъти; слагат се монети за здрави нерви под възглавницата и зъби пак там, за да има здрава коса детето. Без дрехи може да го извеждате, но без червен конец НЕ.
Та родила сте, минали са заветните дни, може и да може да излизате, обаче идва поверието, че не трябва да казвате „здравей“, „добър ден“, въобще дебели сте вече без причина, но за сметка на това трябва и да сте нелюбезни.
Има едно поверие, което ми е фаворит - по време на бременност не се ядат чушки, защото на детето ще са му големи ушите. Забравете ги тия чушки със закон, бе! Ако искате дете, спрете поне година преди планираната бременност да ядете чушки, ей така, за всеки случай.
Има и страхотни поверия: в понеделник не се чисти, в сряда не се пере, в петък не се шие, в другите дни аз ви го забранявам. Казах.
Не се подстригва бебето до една годинка - спазих го. След първата годинка съседите разбраха, че е момче. Поне си отвързах на ластичета и шнолки. Не му казвайте на моя син като порасне, моля.
Вярвайте, мили хора, смело, защото няма нищо по-хубаво от това да вярваш.
Относно чушките, не е лошо да бъдат добавени в някоя брошура за бременност, ей така, за по-сигурно. Мотото „Бременна сте - спрете чушките!“, да бъде наравно с това за пушенето.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Един от онези дни, в които въздухът се е сгъстил до изригване. Дишането е трудно, движенията са забавени, а мислите връхлитат като пустинни бури. Вървях трудно, в този летен пристъп на задух, за да взема някакъв документ, за който ме бяха изпратили. Исках единствено да се върна възможно най-бързо в прохладния офис и да потъна в необятния онлайн свят, който по това време откривах.
Интернетът все още не бълваше от дланите и домовете ни, а беше достъпен само в най-амбициозните фирми, чиито служителите внезапно започнаха да идват рано на работа и да остават до късно. Заради необятната информация, игрите и разбира се - първите форуми. Хората в тях първоначално пишеха плахо, но ден след ден, темите се рояха и животът онлайн се разрастваше. Разказваха се вицове, споделяха се истории, нищеха се политики, кръстосваха се различни мнения и позиции. Младото онлайн общество, като прохождащо дете, се вълнуваше от възможностите и свободата, които виждаше пред себе си. Разбира се, в пъстрия му свят бързо се появиха и първите хейтъри, които размиваха темите, вгорчаваха тона и замъгляваха екраните.
Един от тях се открояваше особено ярко в най-посещавания форум. Истинска еманация на мегаломанията, той обиждаше и плюеше по всичко и всеки, налагайки само своето мнение. Намираше пробойни и в най-добронамерените постове, успяваше да смрази и най-благородните инициативи. Славата на вездесъщ хулител му се услаждаше и той помпаше ли помпаше арогантността си.
Дори не си спомням откъде започна враждата ни, но нямаше случай, в който да публикувам нещо и той да не изсипе три клавиатури отрова отгоре му. Тогава, в това съвсем начално дигитално обитаване, ми беше изключително трудно да разделя реалното от виртуалното. Приемах неговите нападки така, сякаш ме е спрял на улицата и е започнал да ме ругае, само защото не харесва цвета на роклята ми. Чувствах се наистина зле, не успявах да го игнорирам, колкото и да опитвах, и изстрадвах всяко наше пререкание. Водих стотици словесни двубои с него в мислите си и се мъчех да си представя що за тип е това – надут и властен, нарцистичен и зъл.
Дори и в онази градска мараня, докато вървях по малките улички с усмихнати тераси и присвити прозорци, събирах целия си словесен арсенал и планирах как да го изсипя върху потребителя Х.
Неусетно бях стигнала до офиса, от който трябваше да взема важния документ. Представях си голяма и лъскава сграда, а се бях озовала пред агонизираща къща, със сбръчкан двор и посивял покрив. Вратата се отвори и гледката ме стъписа. Старото и занемарено жилище бе превърнато в нещо като кабинет, но от едва процеждащата се светлина през мръсните пердета и наредените празни бутилки от алкохол по первазите, то приличаше по-скоро на бърлога на вехтошар.
Мъжът, който ме посрещна, напълно се вписваше в обстановката. Прораснала коса, дълга, разбъркана брада, развлечени дрехи, треперещи абстинентно ръце. Само гласът му контрастираше с всичко останало по него – беше деликатен и възпитан, дори уплашен, когато започна да изрежда причините, поради които е забавил изготвянето на документа. Припрян и плах, той дори не се сети да ми предложи да седна. Продължаваше да реди обърканите си и несвързани извинения, да пъха треперещите си ръце една в друга и накрая дори започна да се моли да не казвам на шефовете ми, че всъщност той все още изобщо не е готов. Но сега набързо ще го изготви и даже аз ще му диктувам какво точно искаме да напише. Само да си поемел дъх.
В така наречения офис можеше да се направи всичко друго, само не и да се диша. Цигареният дим и алкохолните изпарения бяха направили въздуха почти възможен за докосване. Исках да си тръгна възможно най-бързо от това подозрително място и този хленчещ човек, който най-накрая се сети да ми предложи стол, така че да виждам какво ще дописва в документа.
Екранът беше потъмнял като всичко из кабинета. Мъжът постави треперещата си ръка върху мишката и светлината от монитора се впи болезнено в очите ми. Когато заслепяването отмина, успях да различа отворената страница на браузъра. Това беше форумът, в който пишех, а върху горната, синя лента с големи букви се открояваше никнеймът, с който мъжът бе влязъл в него. Това беше той - потребителят Х - моят онлайн кошмар.
Бях толкова поразена от това гротескно разминаване на реален и виртуален образ, толкова вцепенена от цялата ситуация, толкова потресена от осъзнатото в този миг, че целият ми гняв се събра на топка, взриви вените ми, изпъвайки ги до пръсване, разтърси цялото ми тяло, парализира го, а накрая започна да се топи и смалява до... жалост.
Такава изпитвам и до днес към всяко демонстриране на сила, мощ и злост в онлайн света ни. Въпреки че оттогава шумът в мрежата става все по-силен, жуженето – все по-оглушително, а омразата – все по-свирепа.
Криворазбраната социална мрежа
Трудно е да се правиш, че не виждаш тези така съвършени хора, с техните перфектни животи и единствено правилни мнения, чиито пръсти бълват ругатни и заплахи. Трудно е да мълчиш, когато искаш да изкрещиш на всички тях да спрат поне за секунда. Една секунда, в която да чуят, че другият говори през сълзи. Че кърви на собственото си разпятие и се нуждае само от миг тишина. Трудно е да приближиш собствените си реален и виртуален образ и да сключиш примирие помежду им.
Но най-трудно е, когато най-силно искаш да воюваш срещу всички тези хора, да вдигнеш ръцете си от клавиатурата и да ги събереш в молитвата, от която едно дете има огромна нужда в този момент. Да накараш пръстите си, вместо злъч да изпишат „Помощ!“, а клавишите – да започнат надпреварата с времето.
И тогава, измежду непрекъснатия шум, влудяващото жужене, циничните крясъци и изнасилените думи, се случва нещо. То е тихо и едва доловимо, като първия пулс на плода в утробата. То е малко и туптящо, свито на кълбо в себе си и тръпнещо в очакване. То е истинско, а не виртуално.
То е чудото - спасило се е дете!
Зад същите тези екрани едни тихи и пъстри хора са родили доброто – разноцветно като тях, изтъкано от малките или големите им благотворителности и необятно като дъга. Дъга, която се ражда след истеричния смях на дъжда и досадното мърморене на капките, след крясъка на вятъра и темерутството на гръмотевиците, след клюкарстването на локвите и хленча на капчуците. Тогава, когато небето се умори и притихне, тя изгрява, протяга се свенливо върху му и започва да рои чудеса.
Дали треперещите пръсти на онзи тъжен мъж са се уморили да обиждат, дали е излязъл от мрачния си свят и е открил цветовете на живота – мога само да се надявам. Срещам хора като него всеки ден – хаотични и шумящи като внезапно плиснал дъжд. Но вече знам, че си струва да изтърпим целия този шум, да преглътнем думите и да помълчим.
В името на дъгата.
Препоръваме ви още:
Автор: Иво Иванов
С този текст искам да постигна две неща:
1. Да благодаря от сърце на госпожите от нашата детска градина за всичките грижи за нашите деца през изминалите четири години.
2. Да успокоя и да вдъхна кураж на всички родители, чиито деца ще тръгнат на градина през септември.
Аз не съм ходил на детска градина, но жена ми е ходила и не храни топли спомени от този мляко-с-ориз-ен период от живота си. Когато преди четири години прекрачихме за първи път прага на детската градина, сърцата ни бяха слезли в петите. Тук трябва да направя едно уточнение: става въпрос за съвсем редова детска градина в центъра на София.
Като родители се бяхме наслушали на какви ли не страховити истории за ужасни неща, случващи се в детските градини, за деца, които така и никога не се адаптирали и плачели всеки Божи ден. Ама всеки.
Ами ако и на нас ни се стовари това проклятие на главата? Бобо не е от най-социалните деца и знаехме, че няма да е лесно, но се надявахме поне да не е от тия, дето всеки ден се късат от рев. Ако може някак си наред с дните на тръшкане и рев, да има и спокойни дни.
Накратко, надявахме се на чудо.
Първия ден той беше повече любопитен, отколкото уплашен и отиде с желание. Втория ден обаче, ааах този паметен втори ден! Малкото човече се задавяше от плач и обляно в два реда сълзи и един ред сополи, се запъваше на вратата и протягаше безпомощно ръчички към майка си. Все едно го водехме не на място, където да прекара деня във весели игри с други деца, а в мрачна килия, където свирепи инквизитори ще го подложат на серия от рафинирани изтезания.
Учителките приеха тази сцена, достойна за гръцка трагедия, съвсем спокойно. За тях нямаше драма. „Не се притеснявайте, това е нормално в началото. Ще свикне. Дайте му време“.
Да бе, ще свикне! Те не го познават!
Сутрешното водене от вкъщи до градината беше като гладиаторски турнир в няколко кръга, след който се чувствахме омаломощени като Гандалф след битката със злия бял магьосник. А трябваше тепърва да ходим на работа... Жена ми не можеше да сдържи сълзите си, докато я карах до работата.
„Ще плачете – всички ще плачете“, се казваше в една шеговита листовка за родители, която ни връчи в началото директорката на детската градина. „От 15 септември до около 15 ноември всяка година сутрешното минаване покрай детска градина е като филм на ужасите – тежко визуално и слухово преживяване“.
Пророческа се оказа тая листовка и написаното в нея, да ви кажа. Всичко стана точно така, както беше описано там – оказа се, че детето е много по-адаптивно, отколкото си мислим, че яде много повече неща, отколкото си мислим, че има много повече приятели, отколкото си мислим, че харесва много повече момичета, отколкото изобщо можем да си помислим!
Мина около месец и госпожата успокои жена ми, че наш Боян вече се познавал с децата и си играел с тях и че целият драматичен спектакъл, който разиграва сутрин на вратата, приключва 3 минути след като си тръгнем. Да бе, да - не на нас тия баламосвания! Ние да не ядем доматите с колците!
Госпожата обаче поканила жена ми да хвърли тайно едно око следващия път и - о, чудо - това била самата истина!
И така, лека-полека чудото, на което толкова се надявахме, се случи! При това много по-бързо, отколкото изобщо смеехме да се надяваме. Бобо тръгна с желание и удоволствие на градина и това продължава така до ден днешен. Слава тебе, Господи, във висините и на вас, скъпи госпожи от детската градина, на земята!
Предполагам и други родители ще се разпознаят малко или много в тази наша история от периода на „филмите на ужасите“. Оттогава изтече много вода и сценарият отдавна се промени на „весела комедия с елементи на мелодрама“, защото еди-кое си момиче не отговаряло на чувствата му или приятелят му не му е върнал играчката.
Всички знаем обаче, че чудесата не се случват просто така, без подготовка и много труд. Зад това чудо специално стои огромно търпение, много любов и грижа, и опит, и професионализъм. Не е лесно да поемеш едно непознато малко човече и да спечелиш доверието и обичта му. Това е една от най-трудните професии на света. Много изисква, но и колко много дава, защото има ли по-голяма награда от чистосърдечната детска обич и възхищение, и от дълбоката и искрена родителска признателност? От удовлетворението, че си дал добра основа и си подготвил за добър старт в живота едни седемгодишни малчугани. Научил си ги на толкова много неща за четири години - да се обличат и обуват сами, да се хранят сами, да боравят с четка и боички, да творят на воля, да четат, пишат и смятат. Децата от нашата група знаят толкова много неща за света, за традициите и празниците ни, за природата, за човешкото тяло, за космоса, за планетите. Ходят на театър, на опера... Могат да пеят, да танцуват, да плуват (защото в детската имаме басейн), да рецитират стихотворения, да майсторят разни неща с ръцете си. Аз направо се притеснявам какво ще правим сега в първи клас – ами всичките ни деца ще са просто много напред с материала, сигурен съм! Летвата е вдигната много високо.
Боян се чувства много комфортно в детската градина и виждам, че и другите деца от групата също се чувстват така. Някои неща просто се забелязват с невъоръжено око: спокойната, ведра и дружелюбна атмосфера, ученето чрез игра, подкрепата, насърчаването, вдъхването на увереност, взаимната помощ, толерантността, спокойното коригиране на грешките.
Защото това трябва да се казва
Всичкото това го дължим главно на г-жа Димитрова и г-жа Бояджиева, на леля Ваня, на леля Капка (родителите я кръстихме „stone face“, но децата я обикнаха веднага, въпреки строгия ѝ вид, защото само на вид е строга) и разбира се, на ръководството на детската градина в лицето на директорките г-жа Пашова и г-жа Илиева, които са задали верния тон за това как трябва да се случват нещата в нашата градина.
Освен че успяха да създадат у децата усещането за екип, в който всички се уважават и си помагат взаимно, и в който се родиха първите им истински детски приятелства, преподавателките успяха да приобщят активно и нас родителите към тази среда чрез инициативи като четенето на книжки от родителите и чрез представяне на нашите професии на децата от групата. Това много се хареса на всички.
Освен това, не знам как е в другите детски градини, но от Бобо разбрах, че в нашата храната се сервира в сребърни съдове, пукнете се от яд!
„В детската се храним в купички и чинийки, които са такива, сребърни...“ - „Сребърни? - Искаш да кажеш, от алпака?“ – „Не бе, тате, от сребро!“ – „Истинско сребро?!“ – „Ами истинско, естествено!“
На всичкото отгоре им готвят само гурме специалитети – никъде другаде не готвят така вкусно, както готвят лелките-готвачки в детската. Колко често сме чували с майка му: „Това няма да го ям, защото не е както ни го приготвят в детската“. Или пък не е сервирано в купичка, както им го сервират в детската.
Разбира се, това се случва само в нашата детска градина - защото си е НАША, защото си я обичаме, защото в нея работят чудесни хора и страхотни професионалисти!
Има такива детски градини и такива учителки и е добре да се чува повече за тях. Затова давам сега и моя глас в подкрепа на нормалността. Ако щете вярвайте, ако щете подозирайте, че съм напудрил и захаросал историята, за да се харесаме и подмажем на ръководството на градината и учителките и да извелечем дивиденти. Няма закога да се подмазваме. Дивидентите вече сме ги извлекли. Ние приключваме с детската. Затова написах този текст сега, накрая, въпреки че отдавна ме сърбят ръцете да го напиша.
Нашата най-искрена и дълбока родителска благодарност за това, че през изминалите четири години се грижехте толкова добре за децата ни и им помогнахте да станат това, което са сега. Бяха в добри ръце!
Пожелаваме ви да сте здрави, все така вдъхновени и енергични, и да възпитате още много „реколти“ страхотни деца, с които всички да се гордеем. Обществото ни има спешна нужда от достойни хора в близко бъдеще.
Ще ни липсвате много! Обичаме ви!
Препоръчваме ви още:
Всеки отговорен родител се старае да създава полезни навици на децата си. Грижата за околната среда често е в този списък. Но докато разказваме колко важна е екологията, често показваме обратното. С кои вредни навици можем лесно да се простим:
Ходенето в магазин, не на пазар
Навикът да се отбием след работа за продукти в най-близкия супермаркет е един от най-масовите. Разбираемо е – така е по-бързо и удобно. Всъщност, освен че се сдобиваме с планина от пластмасови отпадъци след всеки подобен рейд, ние подсилваме убеждението на малките деца, че плодовете и зеленчуците растат по щандовете. И ако всичко може лесно да се купи във всеки момент, също толкова лесно може да се изхвърли на следващия ден. Ако децата не знаят какво е сезонен продукт и как се отглежда, няма да разберат защо доматите през зимата не са вкусни, а малките неугледни ябълки може да са по-сладки от големите си червени роднини. Затова не е лоша идея да използваме почивните дни, за да пообиколим пазарите, защо не и да се запознаем с хората, които отглеждат стоката, която продават.
10 грешки, за които повечето родители горчиво съжаляват
Презапасяването с продукти
Да купиш повече, за да има за по-дълго време, е много разпространен подход. Резултатът обаче е купища изхвърлена храна. И това не са само остатъци, а и продукти, чийто срок на годност е изтекъл. Защо да не опитаме да съставим меню за седмицата? Ако планираме внимателно покупките си не само ще намалим количествата изхвърлена храна, но и ще спестим средства. Когато имаме добре премислен списък, ще можем да устоим на порива да хвърляме в количката всичко, което ни се изпречи пред погледа.
Трупането на полиетиленови торбички
Срокът на разлагане на полиетиленовите торбички е между 300 и 700 години. Според статистиката за четири пазарувания в супермаркета едно четиричленно семейство използва средно около 60 полиетиленови опаковки. Това са четири трилиона пакети на година по цял свят. С тях Земята може да бъде опакована няколко пъти. Пазаруването с еко чанти отново се връща на мода, защото е не само безопасно за околната среда, но и икономично, и удобно. Много често край щандовете за плодове и зеленчуци се презапасяваме с найлонови торбички за съхранение – голяма част от тях остават неизползвани, но ги прибираме за ползване вкъщи. Това е още един вреден навик, от който лесно можем да се откажем, защото ще бъдем добър пример за децата си.
12 здравословни навика на японските деца
Преразход на вода и електричество
Децата усвояват битовите навици от родителите си. Сред най-вредните е неразумното използване на електричеството (включени зарядни устройства, когато не се ползват, телевизор, който работи като фон) или водата, която тече, докато четкаме зъбите си, вземаме душ или мием съдовете. Звънва телефонът, оставяме кранчето да работи и хукваме в съседната стая. За минута изтичат между 7 и 11 литра вода. Това е количество, което би осигурило вода за четири души дневно.
Еднократната посуда
Тръгваме на разходка, но не вземаме вода със себе си, защото можем да си купим бутилка от всеки магазин по пътя. Използваме хартиени салфетки, вместо текстилни, защото не се перат. Пием кафето си от хартиени чашки, за да не мием чаши след всяко кафе. Струва ни се, че ползването на еднократна посуда е много по-удобно. Всъщност ние си я заплащаме, но я използваме най-често за минута-две. Защо да не седнем в близкото кафене, твърде възможно е кафето там да се окаже по-евтино от това на вендинг машината. А една бутилка вода в раницата ще ни спести истерията на малкото дете по опашките и ще ни е от полза, ако се налага да мием мръсни ръчички.
Пренебрегване на местното производство
Лакомствата, които децата обичат повече от всичко, не само са опаковани в десет слоя полиетилен, но и са изминали дълъг път до щанда. Защо да не купуваме продукти местно производство. Те пътешестват много по-малко, което означава, че необходимостта от консерванти, удължаващи живота им, е минимална. Освен това за доставката им не е нужно да се изразходва много гориво (още един елемент на замърсяването), защото изхвърлянето на вредни емисии в атмосферата е много по-ниско.
А най-добре би било да използваме почивните дни, за да изпечем заедно с детето бисквити, да си направим домашен сладолед, и да разкажем коя храна е полезна.
Източник: mel.fm
Препоръчваме ви още:
Как възпитавах сина си по книга и какво излезе от това
Глава 5
(откъс)
…
Мама ми обясни, че лаптопът ѝ е прототип на квантов компютър, милиони пъти по-мощен от обикновените лаптопи, които населяват компютърния свят. И е свързан с грид – огромна мрежа от компютри, пръснати в различни точки по света. Гридът анализира милиардите тонове данни, които Големият адронен ускорител бълва всеки път, щом сблъска атоми. За повечето обикновени компютри ще са нужни години, за да анализират всеки сблъсък, но квантовият суперкомпютър на мама се справя за секунди. Разполага дори със свой собствен миниатюрен ускорител на частици в един от компютърните си чипове – микроскопичен Голям адронен ускорител, който пресъздава виртуално резултатите от експериментите. Мама обясни, че това били нанотехнологии, и дори татко се впечатли, когато го видя за пръв път.
Отварям лаптопа, а екранът премигва и светва едва ли не преди да натисна бутона за включване. През него се точи низ пулсиращи цифри – нули и единици, които се носят толкова бързо, че се сливат в една линия. Това са данните, получени от Големия адронен ускорител. Ако татко е прав в книгата си, доказателството, че паралелните вселени наистина съществуват, се крие някъде тук.
Именно в този момент ме връхлита прозрение. Еврика!
Учените възкликват „Еврика!“, когато измислят някоя впечатляваща нова теория. Всичко започнало от един учен на име Архимед, който живял в Древна Гърция преди повече от две хиляди години. Изглежда, неотразимата му идея го споходила тъкмо когато влизал във ваната, та той хукнал навън гол-голеничък с викове „Еврика!“. Мисля, че е старогръцка дума и означава „открих го“ или пък просто „Умирам от студ!“.
Така или иначе аз самият не се втурвам да тичам гол из Клакторп, но при вида на празния кашон и премигващия компютърен екран и на мен ми хрумва неотразима идея.
Веднъж в предаването татко каза, че най-великите научни открития се случват, когато учените се вгледат в нещо и си помислят: „Чудя се какво ли ще стане, ако го променя малко“.
Именно това представляват и експериментите.
Та... щом котката на Шрьодингер може да се озове в паралелна вселена, ако я сложат в кутия с парче радиоактивен уран, гайгеров брояч и бутилка отрова, какво ще стане, ако вместо нея в кутията вляза аз? Тъй като не бих искал да се озова в някой паралелен свят мъртъв като додо, разбира се, може да се лиша от бутилката с отрова. Вече разполагам с дигиталния гайгеров брояч на мама, обаче като се огледам из стаята, не виждам парчета радиоактивен уран. Но забелязвам пакета с обяда.
Сандвич със сирене и туршия, пакетче чипс и един банан.
Знаете ли, че бананите са радиоактивни? Погледнете фруктиерата в кухнята. Ако вътре има банан, има сериозни шансове току-що да ви е облъчил с доза радиация. Не се притеснявайте, това не значи, че ще грейнете в яркозелено, ако отхапете от него. За да се превърнете в мутирало зомби, трябва да изядете около пет милиона банана. Радиоактивен е, защото освен витамините, които се срещат и в обикновените плодове, например ябълките и крушите, бананът съдържа и една тайна съставка, наречена „калий-40“. Това значи, че във всеки един момент има десетпроцентова вероятност бананът да ви облъчи с доза гама-лъчи, ако някой атом в него се разпадне.
Грабвам банана от леглото и го слагам на пода до компютъра, дигиталния гайгеров брояч и кашона. Ако има десетпроцентова вероятност бананът да излъчи радиация, според книгата на татко това би трябвало да раздели Вселената на две. В едната вселена бананът ще си седи на мястото, без да вреди, докато в другата ще изпрати лъч гама-радиация. Ако свържа гайгеровия брояч към квантовия компютър на мама, той може и да намери пряк път до паралелната вселена, където ще се появи лъчът. Решавам да кръстя плана си „Теория за квантовия банан“.
За книгата:
„Другите светове на Алби Брайт“ разкрива забавното лице на науката
Книгите са средство за забавление и от тях можем да научим много полезна информация. Някои от тях имат в допълнение още едно ценно качество – те дават утеха на раненото сърце. А това може да бъде животоспасяващо, особено когато говорим за деца. „Другите светове на Алби Брайт“ от Кристофър Едж е новото попълнение в каталога на „Софтпрес“, с което издателството затвърждава своето мото – „Книги за цялото семейство“. Защото силните послания в нея биха трогнали както подрастващите, така и техните родители.
Алберт Стивън Брайт е обикновено момче, чиито родители имат не съвсем обикновени професии, свързани с научни изследвания и квантова физика. Всички наричат малчугана, кръстен на велики учени, просто Алби и му симпатизират, особено след като му се налага да преживее огромно сътресение в живота си – смъртта на своята майка. След загубата той се обръща към най-близкото на сърцето му – науката, за да се справи с болката и да намери отговори на въпросите, които го терзаят. Изобретява сам своя собствена Теория на квантовия банан, благодарение на която пътешества във времето и пространството.
Пътешествието на читателя по страниците на книгата на Кристофър Едж пък му открива многобройни гледни точки към света и безбройните изненади (приятни, мъчителни и комични), които той крие. „Другите светове на Алби Брайт“ е първата част от тематичната поредица за деца, които намират утеха и вдъхновение в науката. Книгата е отличена с множество престижни награди и е номинирана за един от най-значимите призове в детската литература – медала „Карнеги“.
„Другите светове на Алби Брайт“ провокира скептичните читатели, според които топлотата на човешките взаимоотношения няма пресечна точка със строгите закони на науката. „И науката, и историите ни помагат да открием смисъл в света“ – вярва писателят и пренася читателите в необикновени светове, за да им разкрие истини, валидни за всяка вселена.
За автора:
Кристофър Едж е израснал в Манчестър, сега живее в Глостършър, Англия. Преди да стане писател, е бил учител по английски, редактор и издател – все професии, с които е близо до книгите. Многократно награждаван за своите романи, до този момент Кристофър Едж е познат у нас с бестселър наръчниците по творческо писане за малчугани и тийнейджъри „Как да пишем страхотни истории!“ и „Как да станеш страхотен #автор“.
Препоръчваме ви още:
Автор: Лора Райчева
Гледам дъждът навън, обаче в душата ми е лято вече. И се сетих за една лятна история, която ще ви разкажа.
Август 2016 година. Голямото ми момче е на почти 4, малкото на почти 3. Поискаха да ги заведа в Созопол, защото предишното лято бяхме там и много им хареса. Имаше и още една, по-важна причина да се върнем в Созопол - предишната година щяхме да ходим на лятно кино, но и в двата дни, в които имаше анимация, ръмеше дъжд и отмениха прожекцията. Обещах следващата година пак да сме в Созопол и да отидем на лятно кино. Така че направих резервация в подходящ комплекс, натоварих децата, малко дрехи и много пояси, мускули, кофички, топки, замъци и лопатки, и в началото на август отпрашихме към басейните, тарамата и лятното кино.
Децата ми пътуват много лесно - сядат в колата, заспиват, на една бензиностанция в Бургас ги будя за пишкане и сандвич, остатъка от пътя до Созопол питат по седем пъти в милисекунда “Кога ще стигнем?” и “Това там Созопол ли е?”. И ето ни там.
Късен следобед е, защото момчетата от раждането си са супер поспаливи и преди 10 няма шанс да се събудят, та докато закусят и... тръгваме около 1. Да карам, без да е 40 градуса навън, просто не е отиване на море за мен вече.
Настаняваме се, правим първа разходка из стария град, да кажем “здрасти” на приятелите и се прибираме да се наспим, защото нямаме търпение да започне истинското море. Е, колко да нямаме търпение... на другия ден момчетата спят до 11 и се завличаме на басейна малко след 12, когато всички други деца са вече изгорели, изгълтали по литър от басейна и поне два пъти шамаросани, защото “казах ли ти да не пръскаш сестра си” и “колко пъти да ти казвам да излизаш от басейна, че посиня вече”.
Настанявам се царствено на един шезлонг, а наследниците, оборудвани едновременно с пояс, мускули и жилетки, скачат в детски басейн, който им е до коленете. Така екипирани, ще ми дадат шанс да вдигам поглед от книгата чааак след всеки прочетен ред. Взимам си и едно кампари от бара и о, чудо, чувствам се жива и щастлива!
Минават около два часа, през които децата си играят добре, единственият ми ангажимент е два пъти да ги намажа с плажно масло и три пъти да отговоря на въпроса “Мамо, къде е водата? Жаден съм”. Накрая децата, очевидно огладнели, идват при мен и казват, че искат да се прибираме, да им правя спагети. Пробвам се да хапнем в ресторанта, но не. “Там сигурно ще са гадни спагетите, искам ти”.
Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив
- вашите истории
Големият ми син е голям табиетлия. Родил се е с чувство за хубавото и за глезотийки. Без да сме коментирали преди това нищо, като пътувахме предишния ден, ме попита: “Нали ще има балкон, който ще гледа към морето?”. - “Не знам – отговорих - не съм питала, защото не очаквам да седим в стаята”. - “Ама как така, мамо? Важно е! Искам сутрин да ми сервираш закуската на балкона и да си ям яйчицата и маслинките, докато гледам морето!”. Казах, че даже не знам дали има кухненски бокс и вероятно ще закусваме в ресторанта. Помръкна, но като отидохме в стаята се оказа, че и гледка има, и кухненски бокс, и освен закуска на балкона, често сервирах и вечеря, а във въпросния ден и обяд (останалите обеди ги придумах да ядем калмари с маслинова паста и тирамису на плажа, чудесна комбинация).
Та, тръгвайки към спагетите с гледка и мама за сервитьор, изведнъж малкият ми син вижда под моя шезлонг малко лястовиче. Бебе, буквално на дни. Рошаво, сплескано, много хубаво. Оглеждам се аз да видя откъде е паднало, ама басейнът е в нищото - нито сграда с балкони наблизо, нито дърво, нищо. Как се е озовало там мъничето, не мога да отгатна. Децата ме молят да го вземем да му дадем хляб и вода. Знам, че е малко и не яде хляб, но за да подкрепя любовта към природата се съгласявам и си мисля как после ще го върнем тук и ще се надявам майка му да го намери. Първата ми грешка...
Слагаме птичето в една кофичка и се прибираме. Малчо иска хляб, давам му филийка и той я завира в кофичката под пиленцето. То уплашено трепери и ака върху хляба. Моля момчетата да не го пипат, че го е страх (и да не е болно, което премълчавам пред тях, втора грешка!) и сядаме да ядем. След като се нахраниха, започнаха да тичат, да се суетят около пилето, а аз разчиствам масата и мия чинии. Почивка - мечта! Те тичат и викат, аз мия чинии. Усещане за дом в пълен размер. В един момент малчо казва: “Мамо, искам ОЩЕ една филия хляб”. - “А, не - отговарям - дала съм една филийка, повече не давам”. Третата ми грешка... След няколко секунди виждам как малчо бърка в кофичката, вади филийката на пилето, която е вече НААКАНА порядъчно и си отхапва огромен залък.
Пак една скоба - малчо е слаб като клечка, но яде за трима. И тъпче в устата и гълта, без да дъвче, голяма лакомия. Но минута след цяла порция спагети да поиска хляб не очаквах. Пък и каза “още една” и реших, че е още една за пилето.
Шокирана се спускам към него, по-бързо и от майката на пилето, ако го беше видяла отнякъде, и крещя: “Неееее, плюй, има болестииии”. Грабвам го, бъркам му в устата и, тичайки към банята, вадя целия хляб, който намирам вътре. Стигаме до мивката, пускам водата и го карам да пие и плюе, докато не виждам и троха. През това време дудна: “Как можа да лапнеш хляба на пилето, не знаеш дали не е болно, виж го какво е никакво и почти не се движи... ”. Четвъртата ми грешка... Детето почва да реве, аз почвам да го гушкам и успокоявам, но не. То реве и нищо не казва. Брат му го гушка. Аз го нося, люлея, давам да суче... не. Реве. Рева 2 часа. Дра се 2 часа. И заспа. Спа мнооого дълго. И брат му заспа. И аз. После ние се събудихме, брат му пак яде, игра на таблета, аз ядох, гушкахме се, пак заспахме, говорих по телефона с всички роднини (май един лелинчо пропуснах), разказах на всички историята... малчо спи. Събуди се по тъмно.
Дотук добре, ама в мойта глава се случва следното: “Ми, ако вярно е болно това пиле? Сега, като го върнем под шезлонга, и то ако умре от нещо утре, не можем да го изследваме. Ми ако детето вдигне температура, аз няма да знам летен вирус ли е, слънчасал ли е или на пилето болестите са това”. И така реших, че лястовичето остава с нас за наблюдение.
Добре де, ама ние пилета-бебета не знаем как се гледат. Така че слагаме пилето в една картонена кутия от обувки, кутията в плик, защото няма капак, обличаме се фръцкаво и се мятаме на влакчето в посока Стария град.
По това време никой от туристите не пътува към Стария град, всички вече се прибират, но ние по принцип сме нощни птици и редовно хващаме последното влакче натам, в което пътуваме само с персонал от комплекса.
Още със сядането във влака, едно момиче попита: “Какво носите в този голям плик, момчета?” - “Лястовичка. Тя е малка, не може да лети, а брат ми ѝ изяде хляба. После много плака и много спа” - разказва големият. До края на пътуването всички знаят историята с подробности. Разказали са я даже два пъти, защото от първата спирка взехме още персонал и трябваше и те да наваксат с информацията.
Щом се добрахме до стария град, отидохме директно в дома на наша приятелка. Леля ми беше отседнала при нея и искахме да оставим там пилето, да го гледат и да мислим какво да правим. Първото, което леля ми се сети, е да звънне на един приятел ветеринар. От него разбрахме, че толкова малко пиле може да яде само сурова кайма. Хукнахме да търсим кайма, а, когато намерихме и сервирахме вечерята на пилето, вече по-спокойно седнахме в една кръчма да пийнем по винце и децата да хапнат.
Разбира се, темата на масата беше пилето. Шегувахме се много, но и се чудехме какво да го правим. Междувременно през нашата маса се изредиха куп преминаващи приятели - танцьорка, художничка, изкуствовед, архитект... хора с различни знания и идеи. На всеки разказахме историята и всеки каза “ще мисля тази нощ какво да правим”.
На другата сутрин оперативният щаб се събра да обсъди как е минала нощта на пилето и какво ще правим. Пилето беше хапнало кайма и пийнало вода, така че за живота му се успокоихме. После започнаха да прииждат снощните участници в дискусиите и да предлагат един през друг решения на казуса. Избрахме да потърсим във фейсбук групата за пътуващи от морето към София хора, обичащи животните, някой, който да го вземе и да го заведе в София, където вече бяхме говорили с организация на ветеринари, грижещи се доброволно за намерени диви животни.
Вечерта във влакчето новите ни приятели от персонала нямаха търпение да ни разпитат какво се случва с пилето. Децата с ентусиазъм разказа историята около 40 пъти.
И така на следващата сутрин нашето пиле замина с две красиви момчета и големият им джип на най-луксозното си пътуване към София. Щом пристигна, ветеринарят ни се обади, че пилето е при него, прегледал го е и е напълно здраво.
С децата отидохме на дискотека на плажа, пихме сокчета (те) и кампари (аз) и изядохме двойна порция маслинова паста, защото кухнята вече не работеше и само това можеха да ни дадат. Най-хубавият ни купон за цялото море се получи.
И на лятно кино отидохме (оценката на четиригодишния беше: „Това кино е и хубаво, и лошо: хубаво, защото е на въздух и лошо, защото няма масички, да си оставиш водата.“ Абсолютен хедонист е това дете.) и куп други интересни вечери имахме. А, и на всички във вечерното влакче разказахме за невероятното пътуване на малкото лястовиче.
Не беше стандартно море, но то нашето семейство май никога не е имало стандартно море, като се замисля.
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам