Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Яна Пеева
Миличък мой,
Когато се роди, душата ми затанцува танц, който дори не подозирах, че знае. И преди съм си мислела, че съм щастлива, но нищо дори не стъпваше на пръста на това, което изпитвах през първите седмици с теб вкъщи. Не можех да го облека в думи и единственото, което правех, е да се втренча в баща ти и да повтарям до откат: “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Дори не подозирах, че мога да събера толкова много обич в себе си. А тя се увеличаваше всеки ден. И продължава да се увеличава.
Още не ме познаваш, мен, личността Яна, но нямам търпение да ме опознаеш. Не само ръцете ми, които те прегръщат, гъделичкат и държат твоите ръце. Не само краката ми, които тичат след теб, които ползваш за катерушка, за които се държиш, докато снова из кухнята. Не само врата ми, в който се сгушваш вечер, и раменете ми, върху които отпускаш глава, когато се измориш. Нямам търпение да се смеем заедно, да спорим заедно (или един с друг!), да те гледам как се изумяваш от света, който ти показваме с баща ти. А след това как ние се изумяваме от света, който ти показваш на нас.
Преди да се родиш, Боби, бях много смела. Всъщност, никога не бях изпитвала страх, истински страх. Даже не знаех какво е. Никога не ме е било страх от високо, от дълбоко, от буболечки, от нищо. С теб обаче се появи и страхът. Едно гадно лепкаво чувство в дъното на съзнанието ми, което си седи там и само отвреме навреме, късно вечер, в тъмното, когато е толкова тихо, че чувам как сърцето ми бие, се прокрадва и човърка в душата ми, а после си тръгва колебливо, когато мъничката ти ръчичка хване моята големичка ръчичка и тихичко изсумтиш и се сгушиш в мен.
Някой ден ще ти разкажа за април 2019-а година, ще ти покажа белега и ще те похваля колко си бил смел и силен. Ще ти кажа как си се закачал с докторите, как си се разхождал из болницата, как заспиваше, вкопчен в пръста ми, а аз седях часове наред, втренчена в теб, вкочанена на стола в интензивното, слушаща непрестанното пиукане на машини и апарати. Няма да ти кажа колко ме е било страх, няма да ти кажа как не можех да гледам хората в очите, как физически ми ставаше лошо, когато някой ме заговори, как сърцето ми хем биеше, хем беше пред пръсване, как исках да се свия в точица и да изчезна, но и как се мразех за това. Научих нещо - да си смел не значи да не те е страх. Да си смел е обратното на това да се свиеш в точица. Да си смел значи изведнъж да станеш много голям. По-голям от най-голямата ти плюшена играчка, по-голям даже от планина. Сърцето ти да порасне, да стигне размерите на вселена и да продължи да расте, за да успее да събере цялата любов и грижи, и хубави мисли на света. Да си повтаряш във всяка секунда как всичко ще бъде наред, как винаги всичко ще бъде наред, как дори и да не бъде, ще трябва да си силен, много силен.
Този Великден посрещнахме в болницата, но поне бяхме заедно. Както обикновено.
Разбрах, че е много лесно да си смел, когато някой те обича. Защото нямаш друг избор. Когато някой те обича, трябва да си смел, защото смелостта е заразна и се разпространява, полепва по хората, прави и тях големи, светли и добри. Разбрах също така, че някак по пътя си в живота с баща ти сме събрали около себе си цяла армия хора, големи като планини, които ни правеха много, много смели. Така и не разбрах с какво сме ги заслужили, но цял живот няма да ми стигне, за да им благодаря и да им дам толкова обич, колкото те дадоха на нас - на теб, Теди и мен.
Онзи ден повторих на баща ти същите думи, които повтарях всекидневно през седмиците, след като те родих. “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Казах му, че не мога да повярвам, че съществува нещо на света, което да ме направи по-щастлива от това, че си се родил, а той ми каза най-умното нещо, което някога някой ми е казвал - “Няма нищо по-хубаво от това да разбереш, че няма да загубиш нещо, което никога не си си представял, че можеш да загубиш.”
Така че, миличък мой, ако понякога те прегръщаме малко по-силно, гледаме малко по-втренчено и ти повтаряме малко повече от нормалното, че те обичаме, то е защото някога много много много ни е било страх. Не мога да ти обещая, че теб никога няма да те е страх. Но ти обещавам, че имаш зад себе си цяла армия хора-великани, които ще те научат как да бъдеш смел, ако се наложи.
И последно - винаги помни нещо, нещо, което ни напомниха бабите и дядовците ти, когато най-много имахме нужда - няма никакво значение на колко години си, прегръдката на мама и тати винаги прави чудеса. И никога не е срамно да си я поискаш.
ПС: Никога не съм предполагала, че най-любимите ми три думи на света ще са “Не е рак”. Но ето и това се случи. Преживяхме един изключително сюрреалистичен месец - един април, който никога няма да забравя. Благодаря ви, прекрасни, прекрасни хора, които мислехте за нас, които се грижихте за нас, които ни пращахте обич и подкрепа. Мила моя прекрасна майчинска секта, знам, че обещах никога да не пиша за вас, но ето, правя го, защото ви обичам - вие сте най-яките, най-прекрасните, феноменални страхотни жени!
Прочетете още:
Автор: Мария Пеева
Синът ми разглежда университети и чете отзиви по разни форуми. Преди малко ми прати това писмо, споделено от младеж, на когото комисията е отказала прием в Харвард. Толкова се смяхме всички у дома, че честно ви казвам, независимо от академичните му успехи, ако бях в комисията, със сигурност щях да настоявам да преразгледаме позицията си и да го приемем. Успех на този оптимист!
Ето и писмото, а превода може да видите отдолу:
Уважаема комисия по прием в Харвард,
Благодаря за интереса да ми пратите официален отказ.
Прегледах писмото ви и съм впечатлен от причините за отказа и другите ви предложения. Но тази година получих много писма, в които ми отказват прием. Затова след внимателно обмисляне реших, че няма да приема вашия отказ.
Моля да разберете, че това не е негативна оценка на вашия отказ, а по-скоро отразява моите уникални критерии за избор.
Още веднъж оценявам смелостта ви да ми пратите отказ и ви желая успех в по-нататъшните ви откази.
Ще се видим в кампуса през август.
С най-добри пожелания...
Не е зле, нали?
Ако вашите деца са студенти, може би ще ви е интересно да прочетете някоя от тези статии:
Споделиха в майчинската ни група този текст на Стан Додов. Броени часове, след като беше написан, министър-председателят Бойко Борисов разпореди Стратегията да бъде оттеглена за преработване поради “силно обществено недоволство”. “Силно обществено недоволство” са - доказуемо и процедурно - две подписки с общо около 20 000 подписа. Много по-малко от бедните деца в България, още по-малко от техните родители и изобщо загрижени възрастни. Това би трябвало да е показателно колко й пука на тази власт, след като повече от година работеше върху Стратегията с какви ли не хора. Майната й на стратегията, каза г-н Борисов, макар и с други думи. Така започва и авторът.
Майната ѝ на „Стратегията за детето“! Майната им на всички стратегии, конвенции и документи, и на всички фурнаджийски лопати в правителството и администрацията. И аз не вярвам на тая прокажена власт и се страхувам какви ги дроби за мен, за бъдещите ми деца и за всички ни.
Автор: Мария Пеева
Преди няколко дни разхождах бебе Борис в количката в един приятен следобед. Точно го бях приспала след безброй обиколки в тръс из квартала. В далечината мернах група мъже и тръгнах към отсрещния тротоар, за да не ми събудят бебето. И тогава един от тях се обърна към мен, размаха ръце и извика с плътен глас:
- Мамооооо!
Беше ти. Не че не виждам колко си пораснал всеки ден, не че не забелязвам огромните ти обувки 45 номер, до които моите изглеждат като детски. Но така, на улицата, отдалеч, изведнъж осъзнах, че моето момченце с тънко вратле вече безвъзвратно си е отишло и занапред един огромен, широкоплещест мъж ще ме нарича “мамо”.
Искам да ти направя едно признание. Това момченце ще ми липсва, защото толкова обичах да ме прегръща. Толкова обичах да слага ръката си в моята, свита в юмруче, така че дланта ми да я обгърне цялата. Толкова обичах да ме гледа с възхищение. Толкова обичах да го приспивам с приказка.
Толкова обичах да се гордея с него.
Всъщност последното няма да ми липсва, защото момченцето вече го няма, но аз и сега се гордея с теб - с мъжа, в когото се превръщаш.
Гордеех се с теб, когато един ден се върна от игрището и каза, че няма да се биеш с никого, защото не ти харесва да удряш хората. И все още се гордея, защото знам, че никога няма да злоупотребиш с това, че си толкова силен.
Гордеех се с теб, когато ти писаха единица, защото имахте еднакви контролни със съученика ти, но ти не издаде, че той е преписвал от теб, а пое своя дял от вината, задето си му позволил. И все още се гордея, защото знам, че винаги ще поемаш отговорност за действията си.
Гордеех се с теб, когато веднъж защити брат си пред нас, защото реши, че сме несправедливи към него. И все още се гордея всеки път, когато се намесваш в споровете ни, без оглед на това кой е по-силният или коя страна ти е по-изгодна, защото знам, че винаги ще търсиш справедливостта.
Гордеех се с теб, когато майките на съучениците ти искаха да сте в една стая на лагера, за да следиш дали се грижат за себе си. И все още се гордея, че мога да ти оставя дома си за уикенда и когато се прибера, почти да не личи, че тук е имало тийнейджърски купон.
Гордея се още, че не държиш всички да те харесват, че не се правиш на такъв, какъвто не си, само за да си интересен, че не унижаваш по-слабите и не се подмазваш на по-силните, че имаш самочувствие, упоритост и амбиция. Гордея се, че ти ще станеш по-добър човек от нас. И тази мисъл ме успокоява в моментите, когато сърцето ми се свие при мисълта, че скоро ще отлетиш.
А ако онова момченце все още се крие някъде в теб и се случи един ден да има нужда от майка, която да подържи ръката му, аз винаги ще съм тук.
Нищо че сега моята се побира в твоята - два пъти.
Честит рожден ден.
Бъди здрав, бъди щастлив и позволявай понякога да те прегърна и да те питам как си.
Това е само защото те обичам.
Снимката е от преди 10 години. Моля те, позволявай понякога и да те снимам. Или рискуваш някой ден да разказваш на детето си: Тази снимка баба ти ми я направи, когато бях на 16. Всъщност не бях толкова намръщен младеж, просто не давах да ме снимат. А на онази снимка пак съм аз, макар че не личи, защото съм размахал ръце пред лицето си.
Препоръчваме ви:
Автор: Мария Пеева
Има едни откачени хора, които обичат да се разхождат в IKEA, дори когато нямат нищо планирано за покупка, и за ужас на моя съпруг, аз съм една от тях. Поне веднъж месечно ме хваща IKEAмания и го замъквам на разходка там. И винаги се сдобивам с нещо супер нужно и полезно, а той казва тъжно:
- Просто не знам как някога сме живели без ИКЕА.
И аз това се чудя.
Този път открих цяла нова серия продукти, които ще привлекат вниманието на всички собственици на домашни любимци. Като всички икейско, и те са качествени, практични, всеки детайл е обмислен и на всичкото отгоре цената е добра. Разбира се, не изкупих цялата гама (мисля, че единствената причина мъжът ми да идва с мен, е, за да ме спира), но се сдобих с няколко много интересни покупки. Ето ги и тях:
Каишки с нагръдници за Цезар и Чара.
Има ги в различни размери, според килограмите. Регулират се лесно, слагат се лесно и не знам дали си внушавам, но мисля, че моите хъскита дърпат по-малко с тях. Още един плюс - светлоотразителни са. Може да ги видите на снимката.
Котаракът ми Фройд беше най-облагодетелстван. Получи нова кутия за път, много по-голяма от предишната, с прозорчета и сгъваема.
Освен това се сдоби с красиво ново килимче и чесалка за нокти. Нещо интересно - калъфчето за легло може да се напълни с наши стари дрехи, така че когато ме няма Фройд да си ляга на него и да се чувства спокоен. Мислите, че го глезя прекалено ли? Може би, но той го заслужава. А и аз съм голямата му любов все пак, освен че съм единствената жена в неговата малка вселена, която изобщо му обръща внимание.
Съветите на Фройд за щастлив живот
Загледах се в къщичките за котки, които представляват кутия за етажерка. Много ме изкушава и специалното диванче за домашни любимци, но мисля, че Алекс веднага ще си го присвои, както се опита да направи с котешкия куфар.
А на следващата разходка ще взема на кучетата нови купички за бавно хранене, така че животните да не си изяждат храната на две хапки.
Мисля, че вече и домашните ми гадинки са фенове на ИКЕА.
Прочетете още за приключенията на четирикраките ни любимци:
Автор: Мария Пеева
Тази година нашият отбор най-после е на финалната права към Голямата титла на Висша лига и ситуацията вкъщи става все по-напрегната. Тъй като открай време си падам малко връзкарка и Непознатият отгоре нищо не ми е отказал досега, момчетата ми казват да стискам палци и да Го помоля да е с нас. Аз обаче предпочитам да не си хабя патроните за футболни истории и си трая, само наблюдавам как се развиват нещата. Внимателно ги наблюдавам. В тази връзка забелязах една особена зависимост между съдийството и играта ни.
Винаги, когато ни се случи лош съдия, ние губим.
Когато ни се падне съдия, дето е корумпиран, сляп и няма да изброявам какъв още, нашият отбор задължително се представя зле. Не знам защо точно Ливърпул се влияе толкова от съдиите, а не другият отбор. Опитах се да попитам защо само на нас се отразява лошото съдийстване, а на противника не му дреме, но момчетата ми скръцнаха със зъби, че нищо не разбирам от футбол и тоя въпрос си остана в графа “Тайните на Вселената, които не ми е писано да разбера в тоя живот”. (Надявах се с възрастта тая категория да се поизпразни, но тя все повече се пълни със загадки - та не вярвайте много, че с годините човек помъдрявал).
Да вземем за пример снощния мач срещу Саутхемптън. (Докато пиша този текст, мъжът ми гледа повторението, защото веднъж не стига, много важни моменти се изпускат). Съдията в началото беше много крив, Ливърпул се напрегнаха, разсеяха се, сигурно им домъчня за него и още в първите минути ни вкараха гол. Ами така е, като си толкова емпатичен, накрая си плащаш. Слава богу, на съдията му мина кризата и влезе в час, та и ние се вдигнахме към края и на бърза ръка отбелязахме два гола в последните минути. Ливърпул много обичат така, това също съм го забелязала. Сигурно се наговарят, за да е по-интересен мачът. Представям си го тоя симпатяга Клоп как им дудне в съблекалнята.
- Слушайте сега, момчета. Има едно семейство Пееви, дето ни гледат в момента, и заради тях ви моля, натискайте си парцалите, не показвайте какво можете до САМИЯ КРАЙ на мача. Няма да е интересно, ако веднага им разкажете играта на тия слабаци. Задължително трябва да е в последните минути или Пееви няма да са доволни.
И нашите момчета слушат, какво да правят. Мисля обаче тия дни да им пиша едно съобщение, че не ми харесва тая практика. Опасно е. Седи си човек, гледа спокойно, дъвче ядки, коментира си мача (и съдията) и изведнъж бам - ситуация на терена. А у нас викове, скачане, кучета бягат, котка се крие зад дивана, бебе реве. Познайте какво правя аз! Вадя апаратчето за кръвно. Казала съм, че вдигне ли Пеев горна граница над 160, ще забраня футбола у нас. Тоя спорт е инфарктен. Да сменят тактиката веднага, че ще се наложи иначе аз да взема мерки.
Като изключим инфарктните ситуации с Ливърпул, съм доволна от отбора, даже много. Не че разбирам много какво се случва всъщност. Тичат едни момчета по терена, размятат една топка напред-назад. От време на време задавам смислени въпроси като например “Защо вратарят е с розов екип”, но момчетата не щат да ми обясняват подробно. Не им се сърдя, радвам им се. Вторачени в екрана, строени на дивана един до друг, същинска представителна извадка на футболни запалянковци от всякаква възраст - един мъж на 45, двама младежи на 25 и на 15, две деца на 11 и на 6. И моя милост там - наблюдател. Откакто се помня, гледаме заедно Ливърпул, а момчетата стават все повече и диванът - все по-тесен. Скоро и внучето ще се нареди, трябва да купуваме нов. Ей такива си ги мисля, и изведнъж се присетих за една стара история, та подхвърлих на Теди, големият.
- Маме, ти помниш ли като беше малък, как веднъж обеща на баща си, че като пораснеш, ще му подариш Ливърпул за рождения ден?
А той ми отговаря:
- Е, маме, аз сигурно съм бил на 6 тогава.
- Ааааа, не, на 12 беше.
Теди се замисля съвсем сериозно. Косьо, тийнът се обажда:
- Мамо, Ливърпул струва три милиарда долара.
Пък аз:
- Е, доста е. Нищо де, може да се обедините четиримата братя, ще е общ подарък.
11-годишният Коко се притесни:
- Мамо, аз не знам дали ще мога. Мисля да стана художник, те май не вадят много пари.
Косьо обаче го отряза:
- Що пък да не вадят? Просто гледай да станеш добър художник. Няма само ние да се харчим.
Та снощи момчетата стигнаха до съгласие, че ако Ливърпул спечелят тая година Висшата лига, ще го купуваме, няма как.
Малкият Алекс обаче остана доста учуден. Детето, оказва се, расте с убеждението, че Ливърпул вече е наш. Не просто, че е НАШИЯТ отбор, ами че реално е наш. Разбирам защо мисли така, след като у дома редовно се говори по следния начин:
- Дали не е по-добре да продадем Салах?
- Може. Но кой да купим на негово място?
Та, ако някой не знае, трансферите на Ливърпул от години се решават у Пееви. Остава само да купим отбора и вече всичко да е наше и на документи. А Пеев ще го направим тренер и тогава да видите как никой не може да ни излезе насреща. То Висша лига, то Шампионска, даже и купата на Строителната асоциация ще вземат!
И накрая една строга забележка към спортните коментатори. Вие защо каните в студиото само такива хора, дето изобщо не разбират от футбол? Как ги разкрих ли? Ами те не харесват Ливърпул! Може ли човек да разбира от футбол и да не харесва Ливърпул?
Да вземете да поканите Пеев някой път.
Не пиша за първи път за футбол. Четохте ли Футболът - този омразен спорт?
Автор: Иво Иванов
Както има Закон за движение по пътищата за МПС-тата, така трябва да има и някакъв правилник за движение на пешеходци и за поведение в обществено превозно средство, и да се следи за неговото спазване, според мен. Отидете на втората метростанция Сердика в пиков час и ще разберете какво имам предвид. Там си трябва регулировчик. Все едно сте попаднали в титаничен сблъсък между армията на елфите и армията на орките от „Властелинът“. Другия път когато водя Бобо на градина без колата, трябва да си направя копие като онези, дето се използват в рицарските турнири. Засилваме се с боен вик с копието напред и си пробиваме път през пълчищата. А може и да си разкопчая рязко якето и да се изцепя Аллах Акбар! Ведага ще се отвори коридор. Иначе ще има да си чакаме да преминем.
Не знам защо, но хората сутрин в метрото са като стадо подплашени антилопи гну, като слязат от влака. То пък чак такъв ищах за работа! И като всички толкова ужасно много бързат, защо се нафърфорват на огромни опашки за ескалатора, а не използват стълбите – това не го разбирам.
Не си представям, че ще се наредим на перона чинно в стройни редички като японците, но има все пак някои елементарни правила, спазването на които би ни спестило излишни нерви – например качващите се да изчакат първо слизащите да слязат и тогава да се качат. Това се подразбира от само себе си, ще кажете. Да, ама не – всеки път се налага да си пробиваш път с лакти на излизане. Също така много би помогнало, ако не се струпваха всички около вратите, за да могат да се качат и други пътници. За да накараш обаче пътник, заел стратегическо място до вратата, да се премести по-навътре във вагона, трябва да приложиш не силни аргументи, а аргументи на силата. Все едно да искаш от новоизлюпен политик да пусне властта, до която току-що се е докопал. Може би и при нас трябва да се назначат специални служители-набутвачи на пероните.
Когато Йоан беше ученик в долните класове, го бях изтренирал на специална техника за качване в метрото: щом влакът отвори врати на нашата метростанция, да се засили и да се забие като торпедо в непомръдващата инертна пътническа маса, след което с мощно развъртане насам-натам с раницата на гърба да си осигури място и кислород, за да не го задушат. Имаше кратко мрънкане от страна на пасажерите, но иначе нямахме никакъв шанс да се качим във влака в пиков час и той да стигне навреме на училище. Емпирично бяхме установили, че с любезното „Извинявайте, може ли?“ нещата хич не ни се получават. Всички се правят на разсеяни и гледат в тавана, в телефоните си или някъде встрани, без да помръдват. Детето дотолкова беше усвоило тази техника, че се качваше така и когато вагонът не беше пълен, за „радост“ на онези отвътре. „Извинявайте, той по навик“.
Изповедта на един аеробен организъм
Пътниците в метрото по начало са пословично толерантни и отстъпчиви. В случаите, когато сме водили Бобо с метрото до градината като беше по-малък, можеха да се чуят подмятания от сорта „Къде са го повели по това време това дете!“ Такива не ги оставях да тънат в неведение и им обяснявах, че сме семейство извратени мазохисти, което нарочно става сутрин, за да се гнете в метрото – ей така, за добър тонус и стремително начало на деня, и искаме да възпитаме такива ценности и у детето още от малко.
Не на всички детската градина им е на две преки от къщи и не всички ползват коли непрекъснато и по всяко време, така че нека проявяваме повече разбиране.
Ако се качи майка с количка наблизо, изблъсквам всички около мен, за да й направя място, усмихвам й се окуражително, защото и без това й е достатъчно притеснено и само наблюдавам кой киселяк с възмутена физиономия ще се обади, за да го смачкам - вербално и всякак! Представям си какво прикрито негодувание ще настане, ако се качи човек на инвалиден стол.
Нека да се разберем - метрото е за всички и колкото вие имате право да сте в него в този момент, толкова имат и всички останали! Тръгнали са в този час, защото очевидно им се налага, а не за да ви пречат специално (това не важи за пенсионерите-водоноски, тръгнали за минерална вода в най-натоварения трафик – те спокойно могат да изберат и друго време).
Преди време имаше инициатива (и май още я има) бременните да носят значки, за да им отстъпват място в метрото. Чудесна инициатива, благородна - подкрепям, особено когато не си напълно сигурен дали става въпрос за бременност, или за обремененост с повечко килограми. Убеден съм обаче, че жените и гевгир да си нахлупят на главата, няма да смутят желязната апатия на зомбираните в смартфоните пасажери. Просто няма да ги забележат. За това е препоръчително да носят със себе си и озвучителна сигнализация като свирки, пищялки, тромби, чинели и т.н. А най-добре да е надуваем пищящ чук, както в едно видео, което видях в нета. Как си го представям аз: качва се бременната жена с голям корем, оглежда се и като вижда, че никой не й отстъпва място, вади предварително приготвения чук от торбата и започва окуражително да налага наред по главите младите господа на седалките, дето си цъкат игрички на телефоните, докато на някой от тях не му стане неудобно и не й отстъпи мястото си. Дори няма да й се налага да си отваря устата. Насилие ли било? Ми нека да подадат жалба.
Знаят ли децата ни как да се държат на улицата?
Като говорим за седене в метрото - и тук има етикет. Някои господа имат навика като сядат, да се разкрачат арабийската на седалката, така че заемат още едно място – като чорбаджи Нено кога се опъне на теферич под асмата. Пичове, така се разполагайте у вас на дивана!
Асансьорите в метростанциите са за възрастни/болни хора, родители с колички и хора с много багаж. Не бързайте да се набутате преди тях и въобще, налага ли се наистина да ползвате асансьора?
Тук е мястото да се напомни също така, че основното предназначение на всякакви съоръжения от типа на ходещи пътеки в летища и молове е да бъдат „ускорители“, а не място за групови пътувания с раздумка. Возете си се, но стойте в дясната част и отстъпете лявата част на онези, които бързат. По света това правило се спазва и не виждам какво пречи да го прилагаме и у нас.
На светофари и пешеходни пътеки се пресича максимално експедитивно - не се разхождаш като по Витошка и не си зяпаш в телефона, докато пресичаш. Също така, веднъж стъпил на зебрата, не се колебаеш дали си взел правилно решение като си тръгнал да пресичаш и дали все пак да не поизчакаш, или да се върнеш. - Ох, не знам, не мога да реша какво да правя. Разколебан съм. – Ама не бързайте, моля ви се, ние шофьорите спокойно и търпеливо ще ви изчакаме да вземете решение. Когато се почувствате достатъчно уверени в себе си и готови да тръгнете, само ни дайте знак. Няма да коментирам шофьорите, които профучават през пешеходните пътеки – това е тема на друг разговор.
Рампите на места като пространството пред НДК са направени преимуществено за детски колички, велосипеди, тротинетки, ролери, скейтбордове и прочие колесни, както и за по-трудноподвижни възрастни хора, така че ако сте в състояние без затруднение да изкачите няколко стъпала, предпочитайте стъпалата. И без това има толкова малко съоръжения за велосипедисти. И ако няма как да не вървим по велоалеите, поне да се движим само в едната им половина и да не се разпищолваме хаотично навсякъде като тълпа испански туристи.
Изобщо, когато се придвижваме на обществени места, би било добре да се придържаме към един основен принцип – не съм сам и не съм си вкъщи, затова трябва да се съобразявам с останалите. В наш общ интерес е – стига се по-бързо. Пък ако можеше и малко повече толерантност и взаимно уважение да проявяваме, щеше да се стига и по-приятно.
Вижте също
Златните правила за безопасност
Запознати ли сте с mom shaming? Дори и да не ви е известен изразът, със сигурност сте се сблъсквали със същината му поне веднъж. Като нищо да сте били и в единия, и в другия му край. Mom shaming e целенасоченото критикуване на действията (или бездействията) на майки с цел засрамване и набиване в глупавите им глави колко лоши родители са всъщност и колко зле се справят с отглеждането на децата си, защото не правят нещо по "правилния" начин. Често безценните съвети се предлагат без майката да ги е поискала и нямат нищо общо с... ами, с нищо. Сега вече сещате ли се за какво ви говоря? Случвало ли ви се е? Успяха ли да ви засрамят? И също така - усещали ли сте се, че и вие раздавате непоискани и никак градивни критики в безумни моменти на непознати хора?
Известните личности, естествено, с публичния си живот и интереса, който будят у хора, които вероятно никога не са срещали през живота си, са постоянно засипвани от всякакви критики, мнения и коментари. Дори на майките не се спестява нищо и често изключително мили снимки будят безумни коментари и съвети.
1. Марая Кери и биберонът
Instagram | @mariahcarey
Интернет критиците и перфектни родители не могат да простят на Марая Кери, че все още не е отучила 4-годишния си син от биберона.
2. Срешете го това дете!
Instagram | @beyonce
Хората в интернет са били толкова загрижени за благосъстоянието на дъщерята на Бионсе Блу Айви, че даже са започнали петиция в платформата Change.org, която цели да накара (безотговорните) родители да срешат дъщеря си.
3. "Пишем ти 2!"
Instagram | @hilaryduff
Хилари Дъф пък е определена като лоша майка от таблоид, публикувал разплакана снимка на сина й от фризьорския салон със заглавие "C Minus Mother". C- e оценка равна на 4 по нашата система.
5. Синът на Меган Фокс, който е луд по Frozen
Instagram | @the_native_tiger
Актрисата е разкритикувана след като споделя сладка снимка на сина си облечен с рокля като на Елза от "Замръзналото кралство". Интернет критиците много държат да споделят с Меган колко точно неподходящо смятат, че е това.
6. Кортни Кардашиян и случаят с фалшивата обица
Instagram | @kourtneykardash
Кортни е разрешила на дъщеря си да пробва фалшива обица за устна и О, УЖАС! Хората в интернет, естествено, имат какво да кажат по въпроса и то никак не е хубаво. Представете си, ако беше истинска обица!
7. Как смееш да пиеш безкофеиново кафе?
Twitter | @pink
Снимка на Пинк с чаша кафе пък поражда цяла лавина критики и коментари от засрамващата полиция. Аз лично си пия кофеиновото кафе всяка сутрин и се наслаждавам на факта, че няма кой да ми обясни колко #ЛОШАМАЙКА съм всъщност.
Шегата настрана - майките сме поставени пред толкова много избори, когато става въпрос за живота на децата ни, че нямаме нужда някой друг да ни обяснява колко зле се справяме, ние си го мислим и сами. Така че следващият път, когато решите да обясните на някоя нищо неподозираща ЛОШАМАЙКА какъв провал като родител е всъщност, защото детето й не е облечено/обуто/възпитано по вашите стандарти, по-добре си замълчете. Особено ако го правите само за да начешете собственото си его и да се почувствате като много готин и полезен човек за сметка на някой друг. Естествено, добронамерените съвети са добре дошли, когато някой ги поиска. А, повярвайте ми, на всяка майка се случва да поиска съвет!
Прочетете още:
Защо майките се критикуват помежду си?
- Най-популярни
- Най-нови
