Автор: Иво Иванов

Уважаеми специализанти,

Днешната ни лекция е посветена на някои особени употреби на множествено число в българския език от страна на родителското тяло. Тези употреби, макар и граматически правилни, са симптом на поведенчески практики отвъд пределите на граматиката, които биха могли да окажат известно неблаготворно влияние върху развитието на подрастващите още от най-ранна детска възраст и поради тази причина е добре родителите да внимават и да не прекаляват с използването им.

Да започнем от самото начало.

В „Когато правихМЕ бебето“ е съвсем уместно използването на множествено число, тъй като за това действие обикновено са нужни двама (или повече) участници. В „Когато раждахМЕ сина ми/дъщеря ми“ обаче вече се наблюдава известно отклонение от нормата, защото въпреки цялата всеотдайност и съпричастност на таткото по време на раждането и това колко много нерви и емоции (и пари) е вложил, и цялата обич, подкрепа и допълнителен стрес, която излъчва в този напрегнат за майката момент, раждането в крайна сметка все още е солово изпълнение, предопределено от природата за жени (засега). Може би в бъдеще ще бъдат възможни и симулирани виртуални раждания за бащи, при които ще могат да се закачват някакви електроди по тялото на бъдещият татко и той ще има възможността да разбере какво ТОЧНО изпитва майката по време на раждане (изглежда много жени държат на това!), но засега тази възможност все още е в сферата на фантастиката.

Все така в духа на отъждествяването с изконно присъщите на майката дейности по отглеждането на детето, това леко отклонение от нормата се засилва в първите месеци от живота на новото човече и от татковците могат да се чуят изрази като „ние се кърмИМ“. Кои вие, извинявайте? Ако бебето се храни с шише и бащите участват активно, евала, тогава могат с пълно право да кажат „ние се храним“. Или може би се има предвид, че и таткото суче от майката? Тогава - да, съгласявам се. После множествената форма постепенно превзема всички области на детското житие-битие: НИЕ спинкаме, НИЕ папкаме, НИЕ акаме, НИЕ имаме запек, разстройство, температура и т.н. – дотолкова, че в майчинските онлайн групи често майките така и задават въпросите си: „Мами, ние имаме разстройство от няколко дни, помагайте!“

Да се чуди човек на кого да помага с това „ние“, ама всички вкъщи ли сте се продрискали?! Или “с подсечено дупе сме” - че колко човека споделяте едно дупе? Ако се каже, че бебето има подсечено дупе, това по-малка загриженост и съпричастност с проблема ли изразява? Дистанцираност, може би? Формата за множествено число е съвсем уместна в изрази като „ние играем“, „ние се гушкаме“, „ ние учим нови неща“ (защото и родителите научават нещо ново), но „НИЕ вече акаме на гърне“ – айде нема нужда! Ама вие, да вие, не ползвате ли отдавна тоалетната за тая цел?

Изгубени в превода

Продължаваме нататък: „НИЕ ходим на ясла, на детска градина“ – не, не, вие ходите с тях ДО яслата/градината, след това те влизат вътре сами. И ако искате да се научат да се обличат сами, спрете от един момент нататък да казвате „Хайде да облечЕМ блузката/якенцето“. Същото важи за „НИЕ се мием“, НИЕ се къпем“, „НИЕ си подреждаме играчките“. Докога така с това НИЕ – докато наследникът се ожени? Малко ще е объркващо тогава да кажете НИЕ се оженихме, съгласете се! Следващият етап е училището: „НИЕ сме в първи клас“, „писахМЕ домашни цяла вечер“ – а детето вече в пети клас, примерно. И така до гимназиалния курс, когато „кандидатстваМЕ в езикова гимназия“ и „НИ (или не НИ) приемат“.

Вярно е, че без подкрепата (разбирай, дудненето, ръчкането, заплахите и опряното в слепоочието дуло на пистолет) от страна на родителите този заветен връх трудно може да бъде превзет, но нека усилията да са си техни усилия и победите да са си техни победи, не наши. Нека им оставяме повече време и пространство за първо лице, единствено число. За „АЗ мога и сам“. Защото в първата училищна екскурзия няма да има НИЕ, в първия ученически лагер няма НИЕ, в първото море с приятели няма НИЕ, в първата целувка и първия секс няма НИЕ. Има ТОЙ, ТЯ и ТЕ.

И колкото по-рано се научим да казваме ТОЙ и ТЯ, толкова по-добре за НЕГО/НЕЯ! А НИЕ – ние нека продължим да се обичаме, нека се подкрепяме и грижим един за друг до мига, в който всеки от нас САМ си отиде от тоя свят, защото смъртта, уважаеми специализанти, винаги е занимание самотно, в първо лице, единствено число.

Ама виждате ли сега колко е важна граматиката!

Още от Иво:

Раждайте както се чувствате най-сигурни, момичета!

През 2006 г. един студент по журналистика, запленен от блоговете и всички възможности, които предоставят те за развитие на медиите, създава „Аз чета” - един от първите блогове за книги в България.

Първото ревю в този блог е на романа „1984” от Джордж Оруел и все още е достъпно в сайта. Към Александър Кръстев скоро се присъединяват колеги и приятели от Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Свети Климент Охридски”.

14 години по-късно „Аз чета” е най-голямата медия за книги и четене в България, редовен партньор на някои от най-големите инициативи у нас, свързани с четенето, и носител на престижни отличия в областта на книгите и комуникацията.

Сред постоянните каузи на „Аз чета” е популяризирането на четенето както за забавление, така и като част от образователния процес, модернизиране на учебната програма по литература, привличане на общественото внимание към работата на библиотеките и отразяване на най-доброто от съвременната и класическа литература с фокус върху българските автори, развитие на функционалната грамотност.

В това направление през последните години особено внимание сайтът обръща на развитието на медийната грамотност и критичното отношение към новини и друго съдържание, както при ученици и подрастващи, така и при възрастни, а един от най-важните ни партньори в тази кауза е и “Читалище.то“.

През 2020 г. “Аз чета” и “Читалище.то” стартират “Проект 48”. Той обединява любовта на екипа към книгите с важна за тях кауза.

Разговорът за (липсата на) медийна грамотност в българското общество често е жертва на особено злостна подмяна, извършвана именно от създателите на фалшиви новини. Не е тайна, че според Индекса за свободна преса на “Репортери без граници” България е на 111-о място по свобода на словото (2019 г.).

Как можем да променим това? “1984” от Джордж Оруел е книгата, с която започва историята на “Аз чета”. С нея ще поставим и началото на голямата промяна в разговора за медийна грамотност в България.

Преиздаване на романа „1984” от Джордж Оруел с нов, съвременен превод и информационна кампания и дебат за фалшивите новини и как да се борим с тях. Тематичната корица е създадена от Стоян Атанасов специално за проекта. 

• Част от тиража на това издание ще дарим на гимназиални училищни библиотеки в цялата страна.
• Подкрепа от важни организации и институции, занимаващи се с темата за медийната грамотност у нас, както и от популярни лица от медиите.
• Провеждане на образователни срещи на тема „Медийна грамотност и как да разпознаваме фалшивите новини” с ученици от гимназиалния курс.
• Провеждане на образователни срещи на тема „Медийна грамотност и как да разпознаваме фалшивите новини”, предназначени за възрастни в регионалните библиотеки и читалища.
• Седмична рубрика със съвети за медийна грамотност в „Аз чета”.
• Провеждане на обучения с библиотекари.
• Работа с гимназисти за създаване на клубове по медийна грамотност в училище.

Вижте разговора на Александър Кръстев с Доника Ризова във видеото. Може да подкрепите проекта тук и тук.

Може да харесате също и:

Как да бъдем активни граждани в България

Автор: Невена Басарова

Дистанционното обучение е част от живота ни. Не бих го нарекла “новото нормално”, защото все още няма нищо нормално в него. Но то от години си проправя път в живота ни и ако до този момент беше ограничено в университетското образование и професионалните курсове, всичките му предимства придобиха още по-голямо значение по време на глобалната пандемия от COVID-19. 

Като родители сме поставени пред тежък избор - да позволим на децата да се върнат в училище, което е важно за тяхното образование и социални умения, или да опазим здравето им.

Дистанционното обучение и оставането вкъщи ни дадоха възможност да преоткрием и опознаем децата си по нов начин. Преди този момент, бързайки да заведем децата от едно извънкласно занимание на друго, често не ни оставаше време да вникнем внимателно във вътрешния им свят. Все пак онлайн обучението е предизвикателство и ако изберете тази форма, ето няколко съвета, които ще ви помогнат да се справите по-лесно с него.

1. Нека спазваме дневен режим и график

Децата са склонни да слагат знак за равенство между онлайн обучението и ваканцията, дори по-лошо - “нищоправенето”. Ако го допуснем, това ще се превърне в навик, а навикът - в начин на мислене, на живеене, който ще доведе до липса на цели, стремеж към сбъдване на мечти и развитие. 

Ето защо, изработването на дневен режим и график е изключително полезно не само за децата, но и за нас, родителите. Така, независимо дали работим от вкъщи или изпълняваме задачи навън, ние знаем какво точно се случва и къде трябва да бъде детето ни. Той трябва да се приближава максимално до обичайното ежедневие. 

Не позволявайте детето ви да се излежава до последния момент - нека продължи да става достатъчно рано, че да има време за сутрешен тоалет и закуска преди училище. Явяването в клас по пижама е недопустимо не само на живо, но и онлайн. 

Настоявайте да спазва и междучасията. Те може да са виртуални, но вашият ученик може да ги използва за раздвижване и да си вземе глътка чист въздух на балкона вкъщи.

Не е желателно да позволявате хранене по време на час пред компютъра. Затова има междучасия и обедни почивки. 

След часовете настоявайте то да си почине, далеч от компютъра, в пълен покой. Пуснете релаксираща музика и се опитайте да го увлечете в някаква форма на медитация. 

Планирайте времето за писане на домашни, почивка, забавления и дори семейната вечеря. През миналата учебна година всички научихме много уроци, включително и аз. Спазването на стриктен график ни помага да сме по-организирани и да не губим усещане за нормалност, за цел и за отговорност. 

2. Да провокираме творческите заложби на детето

 Децата също се поддават на влизането в рутина. А рутината убива креативността. Как да я разчупите? Задавайте въпроси, които го карат да прави избори за неща, за които не би се замислило.  

• Какво искаш да правиш сега?
• Да гледам телевизия. 
• Добре, какво искаш да гледаш?
• Ами… филм… 
• А какъв филм? Научно-популярен, игрален или анимационен?
• Защо точно такъв? Какво провокира този ти избор?

 Помогнете му да прецизира желанията си за свободното време. Подскажете му алтернативи на “първия избор” - игра на топка на двора, урок по пиано, китара или рисуване онлайн.

Етичните правила в училище

3. Нека сме активни

Един от големите проблеми с изолацията е липсата на физическа активност, която освен рискове за здравето, ни потиска и на емоционално ниво. 

Добра алтернатива на спорта на открито са семейните състезания по танци, които ни предлагат някои видеоигри. Така също се възползваме от естествената страст и интерес на детето към електронни игри, и прекарваме пълноценно време като семейство, и се раздвижваме.

4. Нека възпитаваме отговорности 

Не можем да очакваме децата ни да са самостоятелни и отговорни, ако им нямаме доверие и не им поверяваме отговорности. Особено в ситуация, в която детето е откъснато от обичайната си среда и ежедневие, е много важно да му покажем доверие и че разчитаме на него, за да се справим заедно с предизвикателствата. 

Това може да се случи като включите детето в ежедневните домакински задачи - да помага с подреждането, прибирането на дрехите или да отговаря за слагането на масата и измислянето на седмичното меню. Ако имате домашен любимец, включете и грижи за него.

5. Общуване и безопасност

Един от големите проблеми на онлайн обучението е, че лишаваме децата от обичайната за тях социална среда. Социалните умения, като всички останали, е важно да се упражняват и развиват. Алтернатива на училището и срещите с приятели там е да намерите приятелско семейство, с което можете да общувате безопасно. В зимните месеци това е по-сложно, но разходките сред природата с приятели осигуряват сравнително безопасен начин да се разнообразим и да се социализираме. Все пак е добре да ограничим прегръдките и да пътуваме с отделни коли. 

Тези съвети не са панацея, но докато пандемията не си отиде, всеки ден сме изправени пред избори. Независимо дали нямате търпение училищата да отворят, или ще задържите децата си у дома, всички ние имаме отговорност към тях - да не се предаваме и да ги оставим да мислят, че светът е капитулирал и край, вече нямат отговорности и задължения. 

Защото пандемията ще свърши, рано или късно, а ние трябва да направим всичко възможно децата ни да израснат щастливи, емоционално интелигентни и смели.

Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа детска академия за добри обноски, сертифициран треньор по емоционална интелигентност, сертифициран експерт по социален етикет от престижната академия Minding Manners International в Лондон и създател на иновативната методика „Гъвкава дисциплина”.

Невена е автор на „Детска академия за добри обноски”, практичен наръчник за деца и родители и забавното помагало “Упражнения по етикет”.

Книгите ѝ спечелиха сърцата на малки и големи читатели и многократно оглавиха класацията на водещата книжарска верига у нас, а „Детска академия за добри обноски” бе включена и в класацията за 101 най-продавани книги на десетилетието.  

Освен посланик на добрите обноски, Невена е още TEDx лектор, автор на статии за престижни издания и предпочитан коментатор по проблемите на родителството, образованието и отглеждането на щастливи и успешни деца.

Авторката на тази история пожела да остане анонимна.

Вчера ми беше един от онези гадни дни. Дни, в които се питах: Защо? Защо още стоя, защо се примирявам с някакви трошици спокойствие, вместо да изляза и след време да мога да си позволя цял комат щастие? А днес попаднах на едно писмо, в което една млада дама на 30 години се чуди има ли смисъл да продължава да прави компромиси във връзката си с мъж, който видимо и осезаемо не я цени, и тя се чувства непълноценна. И тъй като това чувство ми е до болка познато и все още живея в такава отровна среда, ще ѝ дам моя отговор. Отговор, който да служи като червена лампичка на всяка дама в такава ситуация.

В началото на всяка връзка емоциите взимат връх над разума и много често не улавяме онези сигнали, които крещят: Момиче, ще се опариш и ще боли, ама много ще боли! Когато нещата са примесени и с минали преживявания, дори на инат искаш да убедиш дори и себе си, че грешиш и можеш да се справиш с тези наглед привидни проблеми.

Когато бях на 25, се запознах с мъж, който ми предложи всичко, което търсех и исках в онзи момент – семейство, спокойствие и щастлив живот. Нещата се развиха скорострелно и след месец се сгодихме. И макар подсъзнателно да знаех, че е рано за такава важна стъпка, истински исках да съградя голямо, щастливо и обичащо се семейство.

Сигнали имаше, но кой да ги види. Флиртуваше и си чатеше с други, но пък бяхме постоянно заедно и съответно бях сигурна, че няма как да ми изневери. Много тънко и постепенно успяваше да ме отдалечи от семейство, познати и приятели. Според него, те ми завиждаха за голямата къща, за щастието ни. Не бях съгласна, но си мълчах, за да не го разочаровам. Забременяването ми и напускането на работата ми се случиха по едно и също време и това беше началото на края на моята реална свобода. Свободата да говоря, с който и за каквото искам, свободата да излизам, с който и където искам. 

За компромисите в брака

През цялата бременност живях като принцеса. Но малко след раждането започнаха истинските проблеми. Откъсна ме от целия свят! Опитваше се да ми налага и какво да мисля. Правеше така, че да не успявам да заформя нови приятелства. Дори това да изляза с детето на площадката не се харесваше - нали живеем в къща - имаме двор. И постепенно ни затвори в двора, така ми проми мозъка, че вече и по собствено желание не излизам. Но мисленето ми в дълбочина не се промени и това го дразнеше. До ден-днешен не успя да ме подчини, никога не успях да стана поклонник на нарцистично-егоистичното му Аз. А даже и исках от него да ме цени, някакви жестове да прави, някакви разходки. Голямо нахалство от моя страна!

Наричаше ме материалистка, а аз си продадох си жилището, за да му угодя. Вечер, ако не усетя, че е време да си легна (все ме кореше, че не седя с него по 2-3 през нощта), можеше да прекрача границата на благоволението му, и непрестанните обиди към всички жени да се стоварят и върху мен - с бонус понякога и шамари и юмруци.

Родих му още едно дете. Бях се примирила, че такава ми е съдбата. А и се надявах, с идването на второто вързопче той да се промени. И той наистина се промени – към по-лошо!

Успях да избягам, когато се осмелих да призная проблема. Но не бях готова! Не бях готова емоционално.

И още не съм. Привидно вкъщи всичко е наред, той е достатъчно далеч, за да няма физически тормоз. Психически също спрях да позволявам да ми влияе. Гоня целите си за независимост една по една, колкото и да ми се пречи и да ми е трудно. Но емоционално все още си задавам този въпрос: Защо? Защо трябваше да правя компромис със себе си и щастието си заради някой, който не признаваше тези мои права още в началото?!

И ако при мен е имало фактори като малки деца, дом, работа, които да са пречка за лесно решение (освен съсипаната психика), момичета, ако пред вас е светнала тази червена лампичка - бягайте!

Бягайте, преди да е станало късно и преди да сте станали част от страшната статистика: Всяка трета жена в България е жертва на домашно насилие!

Обичайте себе си, защото никой друг няма да го прави така, както вие можете!

Още по темата:

Заклещени в затвора на домашното насилие 

Последната нощ в живота ми

От 2020 година учениците в 11. клас за първи път изучават Гражданско образование в училище. За да подпомогнат навлизането на новия предмет и да направят преживяването по-интересно и полезно, Европейската комисия в България, образователният портал Уча.се и Софийска платформа създадоха 36 видео урока по учебното съдържание. Темите са разнообразни и практични - от конструктивно общуване и решаване на училищни проблеми, през корупция, медии и демокрация, до европейско гражданство и идентичност. Достъпът до видеата е напълно безплатен.

С този проект Европейският съюз насърчава гражданското образование и по-голямото участие на младежите в обществото. Бъдещето на демокрацията зависи от младите хора, затова е от първостепенно значение те да познават основните демократични ценности и обществени процеси, да бъдат будни граждани и да предизвикват промяна за едно по-добро бъдеще в България.  

Чрез кампанията #ДасигражданинЕСуперяко Европейската комисия в България се стреми да ангажира възможно най-много хора в разговор за гражданското образование и активното гражданство у нас. 

Учебната програмата и видео уроците са съобразени с учебния план за 11. клас и са разпределени в три раздела: 

• Раздел 1: Граждани, политика и демокрация

Първият раздел дава отговор на въпроса защо гражданското образование е важно и разяснява основните понятия за гражданство и гражданско общество. Уроците са посветени на теми  като свобода и достойнство, държава, власт, закони, медии, демокрация, гражданско участие. Те представят и основните начини за участие на гражданите в обществения живот - критично мислене и информиране, гласуване, изграждане на компетентности и вземане на решения – все начини за промяна към по-добро в училище и извън него. 

• Раздел 2: Граждани, права и отговорности

Вторият раздел се фокусира върху  темите за основните демократични ценности, правата на човека и правата на детето. Въвеждат се нови форми на гражданско участие - създаване на неправителствени организации, изразяване на несъгласие и протести. 

• Раздел 3: Идентичности и различия в обществото 

Третият раздел въвежда темата за идентичността на национално и европейско ниво, говори за „другия” в обществото, разглежда понятия като толерантност и уважение. Запознава младите хора в по-голяма степен с Европейския съюз и плюсовете на принадлежността към една силна международна общност. 

Всички видеа могат да бъдат гледани напълно безплатно след регистрация в портала Уча.се.

Може да харесате също:

Как да отгледаме творец

Учениците от 5-и до 12-ти клас се връщат в класните стаи за присъствено обучение след 31 януари. 

"Компромисът, който можем да направим със здравето, е единствено за образованието. По определен ред учениците от 5-12 клас ще се върнат към присъствено обучение", заяви министър-председателят Бойко Борисов на брифинг днес.

 До момента отварянето на яслите, градините и връщането на учениците до 4 клас в класните стаи, не са довели до повишаване на заболяемостта.

След 31 януари ще бъде решено кои други мерки могат да бъдат отхлабени. Непрестанно се наблюдава и кривата на разпространението на COVID-19.

 На този етап решение за отваряне на ресторантите и заведенията все още няма. 

Притесненията от новия щам на коронавируса обаче остават големи. Той се разпространява изключително бързо и ситуацията в държавите по света е много тревожна. Затова рискът е много голям при едновременно с разхлабване на учениците, фитнесите се стигне до ново увеличение. 

Окончателното решение за това по какъв график ще се върнат учениците в училище, предстои да се  вземе през следващата седмица. Решението ще зависи от развитието на епидемичната ситуация в страната. Предвиждат се няколко варианта за връщане първо на приоритетните класове - 7, 8 и 12 клас, както и останалите по определен график на посещения, така че в училищата да не са всички ученици едновременно.

Един от вариантите е две седмици да започнат да учат седми, осми и 12-и клас в класните стаи, след което, отново две седмици, те ще са отново на обучение в електронна среда от разстояние, за да могат да се включат и следващите класове.

Още по темата:

Ваксините срещу COVID-19 в България 

Автор: Иво Иванов

Смятам, че е честно и справедливо да се представи и друга гледна точка и затова реагирам веднага на текста „Раждайте с мъжете си, момичета!“ докато още съм под пара, защото ми подпали фитилите – и то не толкова самият текст, а някои коментари под него. 

Било остарял предразсъдък мъжете да не присъстват на раждането, ама тука, видиш ли, понеже сме много изостанали и закостенели, било така – мъжете сме били със слаби нерви и слаба психика и трябвало да ни щадят (иронично), а на други места по света (дами, завиждайте!) мъжете държали ръцете на жените си и ги подкрепяли и това направило раждането незабравимо преживяване и за двамата (сигурен съм!) и ги свързало неразривно и дълбоко като пъпна връв завинаги и вовеки веков.

Аз пък мисля, че твърдата позиция и в двата края на полюса е предразсъдък и ако едното е анахронизъм, то другото пък е мода – и това как не е мъжка работа мъжете да присъстват в тоя момент, защото незнамсикво си, и това как мъжете трябва непременно да присъстват, ако подкрепят и истински обичат жена си, за да споделят това „най-истинско“ за двойката събитие. Защото ако за холандците, при които раждането по правило става у дома и мъжете по подразбиране присъстват на него, това е дълголетна традиция, у нас това е сравнително ново явление и се възприема като „екстра“. Затова и все още се заплаща допълнително. Абе малко като риалити шоу е у нас – 200 кинта, за да участваш интерактивно (или там колкото струва сега билетът за шоуто).

Тук можем да водим дълги спорове, но дайте все пак да оставим този избор на главното действащо лице – бременната жена. Тя да реши как иска да роди. Как ще се чувства най-спокойна и сигурна, когато моментът настъпи. Това е най-важното. И да вземе това решение след разговор със себе си първо, и след обсъждане с мъжа си, и след консултация с компетентен лекар, с оглед на това, което е най-безопасно за нея и за бебето в нейния конкретен случай. Защото тя може да иска да роди във вода, в мляко с какао, на стол, на табуретка, на канапе, на конско седло, в левитация, с дула, с гуру, с хор, с голи атлети веещи й с палмови листа и т.н., но е от първостепенна важност раждането да е преди всичко такова, че да не носи рискове. Понякога ражданията се проточват и са много мъчителни, стават усложнения (не дай си Боже!) и невинаги е добре мъжът да присъства не защото ще му се нарани крехката психика, а защото повече ще пречи, отколкото ще помага. Аз по начало смятам, че при всяко раждане външни немедицински лица повече пречат, отколкото помагат и присъствието им е нежелателно, но това е мое си закостеняло мъжко мнение.

Раждайте с мъжете си, момичета!

Да, чудесно е бащата да присъства в този сакрален момент на идването на детето на бял свят, ако и двамата родители искрено искат това. Да е опора на родилката, да й стиска ръцете, да й бърше челото и да я окуражава - аз въобще не съм против това, не ме разбирайте погрешно! Твърдо против съм обаче да се прокламира колко много са изпуснали и двамата, ако не са споделили това „най-истинско събитие“, ако таткото не пререже собственоръчно пъпната връв на отрочето си и не отнесе ножицата за спомен, и как едва ли не един мъж не уважава и не обича достатъчно жена си, ако не се пребори със страховете и предразсъдъците си и не вземе активно участие в „мероприятието“. Да им се вменява едва ли не вина, че не са го направили заедно и да се отправят призиви „Жени, не жалете мъжете си!“. А мъжете, дръзнали на такава героична постъпка, да се обкичват с лаврови венци и ореол.

Защото, първо, не всички жени искат това и второ, не всички мъже искат това. Моята жена категорично заяви: Да бе, само ти ми липсваш на целия калабалък! (и Слава Богу, защото не съм сигурен, че нямаше да припадна и тогава лекарите щяха да се чудят кого първо да обгрижват и щеше да се получи едно наистина незабравимо преживяване, изпълнено с вълнуващи емоции).
Хората са различни и съответно и изборите им са строго индивидуални. Много жени предпочитат да свършат тая важна работа сами, без присъствието на мъжете си, по най-различни лични причини. И този им избор трябва да бъде уважен. И това не означава, че не са достатъчно близки с мъжа си.

За много мъже това би било сериозно изпитание и обикновено не се преструват и не се лигавят като се дърпат или отказват да присъстват. И този избор също трябва да бъде уважен. Това в никакъв случай не ги прави по-лоши бащи след това, когато се роди детето и не отслабва връзката им с майката. Ще имат достатъчно много споделени „истински“ моменти заедно.
Ако ситуацията наистина е критична и го налага, татковците ще се вземат в ръце (дори и аз!) и ще го изродят това бебе и сами, без помощта на акушерки и лекари – в това можете да сте сигурни!

Смятам, че двойката трябва да обсъди това решение заедно и да - всеки да уважи избора на другия, ако не могат да постигнат съгласие. Таткото трябва да се запита дали в крайна сметка не си струва да се престраши, а бъдещата майка – дали наистина, ама наистина й е толкова важно и дали пък не настоява, защото нейна приятелка в Щатите е родила в присъствието на мъжа си и “is feeling blessed”. И да не му се сърди, ако не е ентусиазиран от идеята.

В крайна сметка, не е ли много по-важно бащата да присъства на входния пункт, при зачеването?

Може да харесате също:

Не било чак толкова страшно