Автор: Мая Цанева
Ще започна с кратко предисловие. Има Хипократова клетва. Наскоро чух, че и в Софийския университет юристите завършват, произнасяйки „клетва“ с принципи за работа. Когато сключваме граждански, църковен брак, произнасяме с вяра или с едва напушващ ни смях думи-обещание. Защо не правим същото, когато се сдобием с деца?
Спомням си малко неща от раждането на сина ми. Светлосиният, пронизващ поглед на лекаря, който ме караше да напъвам, а аз не чувствах нищо от кръста надолу заради упойката. След това бебето се роди, огледа се, „замисли се“ и след няколко секунди започна да плаче. Отдъхнах си, че е добре, а когато го положиха на гърдите ми, го погледнах и забравих всичко. Обещах му света, без да имам никаква идея как ще го направя.
Няколко години по-късно животът ни е интересен, на моменти труден, но за мен този миг, на неговото раждане, ме свърза с него, сина ми, по-силно, отколкото който и да е подпис или ритуална целувка биха могли. Съпругът ми е адвокат и когато работи по семейни дела, казва на клиентите си, че бракът им може да се разтрогне, но детето им ще ги свързва за добро и зло, независимо какво ще правят занапред.
Затова реших да „сглобя“ моята майчинска клетва, обет, наречете го както желаете. С него аз не обещавам бъдеще на сина си, а му казвам, че аз, неговата майка, ще му помогна да намери своето място в света.
Дете мое, благодаря ти, че те има. Ти си моята най-голяма и трудна любов. Появи се с вик от гняв и възторг в свят, който не познаваш, и се възхищавам на смелостта ти да го опознаваш, променяш, отричаш и издигаш на пиедестал. Ако знаех какво ще преживееш, вероятно щях да те спра, за да не се нараниш.
Казват, че детството е най-трудното време, но ние, възрастните, забравяме това бързо. Кой иска да помни как го боли коремът след всяко похапване, или как те сърбят венците на зъбите например? А първите стъпки? Или първото броколи?
Аз не помня нищо от това, но ако знаех, вероятно щях да те спра, за да ти е по-лесно.
Възхищавам се на смелостта ти. Катериш се на оградата, на сливата до най-високите клони, бягаш по склона, без да мислиш, че гравитацията и високата скорост не прощават. Ние, възрастните, сме страхливи, и аз изтръпвам всеки път, когато приемаш предизвикателства. Ако знаех, че ще правиш това, вероятно щях да те спра, за да не паднеш.
С теб вече се познаваме достатъчно добре. Когато ми се сърдиш и ме гледаш втренчено, с гръмотевици в погледа, виждам себе си. Знам, че не мога да те спра да направиш собствените си грешки, не мога и да ти предам уроците, които сърцето научава от опит, който понякога боли, друг път те въздига до небето, а трети път те променя изцяло.
Прости ми, когато ти се гневя за постъпки, които правиш, за да покажеш колко си голям. Понякога виждам в теб своето безсилие и слабости, друг път се страхувам, че не мога да овладея призраците на всички майчини страхове. Аз също се променям, понякога по трудния начин, за да порасна колкото теб и да те настигна. Друг път треперя от ужас, че не мога да те сложа в рамката на съвършен свят без проблеми.
Прости ми, че невинаги разбирам твоите малки радости като това да изградиш дворец от кинетичен пясък върху килима. Понякога възрастните, „взирайки се в дървото пред нас, не виждаме гората зад него“. Аз принадлежа към свят, в който твърде много се тревожим за дребни неблагополучия и не съзираме хоризонта на твоя свят.
Не мога да ти обещая бъдеще. Ако някой ти каже обратното, те лъже. Бъдещето е нещо лично и зависи само от теб. Аз ще вървя до теб и ще ти помогна да се справиш с предизвикателствата, които моят несъвършен свят ти предлага, без да си ги искал.
Много бих искала да кажа, че ще ти дадем всичко. Или сладолед през зимата. Не мога да ти обещая, защото вярвам, че щом сме заедно, ще взимаме и получаваме един от друг, и вероятно винаги сметката няма да излиза.
На моменти ти ще ме целуваш с най-нежните ласки, а в други ще ме гониш с „Мразя те!“. Аз ще те гушкам като последен пристан на моята надежда, но и вътрешно, а и на глас, ще искам да съм сама за малко. И така балансът никога няма да е точен, но ние ще се обичаме по най-трудния, всепоглъщащ и съзидателен начин. Защото както аз те родих, така и се родих с теб.
Дете мое, ако знаех в какъв свят ще живееш, в моя свят, вероятно щях да те спра. Понякога се чувствам виновна, че няма как да ти дам живот като от приказка, но... чакай, истинските приказки не са кратки, винаги има приключения, триумфи, успех, така че май ще изживееш своята приказка!
Аз не мога да я напиша сама. Нито ти, сине. Ще я съчиняваме заедно, докато ни е писано. Обещавам ти да съм до теб, зад теб, пред теб, но не мога и не искам да изживея твоя живот. Ще ти дам само „Имало едно време... “ и ще ти благодаря, че съм част от твоята приказка.
Препоръчваме ви още:
Да отгледаш син без предразсъдъци
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам